S K R E J I

90 МИЛИ ОТ КУБА

2012-02-10T15:48:00.000-08:00

Близо 30 години посрещах рождения си ден при минусови температури, често сняг, но в топла другарска атмосфера придружена с много шум, навалица и наздравици. Последните ми 5 остарявания поне се сбъднаха в топъл климат, радвайки се на приятно пролетните температури на Южна Калифорния през Януари, макар, че първата година съвсем ненадейно стана бахър, и дори замръзнаха портокалите, което бе определено изненада за всички, най-вече за гостите ми от Чикаго, които очакваха да се разхождат из Венис Бийч по джапанки, а си тръгнаха болни и премръзнали. Партитата обаче си останаха големи, шумни, все по-домашнуму, като комбинацията от приготовления плюс чистене отнемаха поне два дни и някак убиваха 90% от празника, което си е повече натоварване от колкото наслада от събитието. И за да е различен и весел животът ми реших на пук на първите му 25 годинки да сменя и климата и атмосферата. И ето ме във Флорида!

Преходът от западния до източния бряг на големият северно-американски континент се състои от 5 часов полет, 3 часа разлика във времето и евентуална надежда за накисване в УЖ топлите води на Атлантика дори и през Януари. Пет часовият полет, особено ако ти предлагат да зяпаш петъчните баскетболни мачове на НБА директно и то безплатно си е направо релакс със бонус! Трите часа разлика, понякога са по брутални и от десетте с България, но пък полетите на изток са винаги по-благоприятни, особено ако кацнеш в полунощ местно време и ти се пие бира, а домакините вече берат душа за сън.

Пристигайки преди пет години в Калифорния в очите ми плуваха сцените от спасители на плажа в които Памела Андерсон кършеше съблазнителни форми по плажа в забавен кадър, и оставяше във влажните очи на парализирания зрител подозрителни съмнения за Калифорнийската мечта. Мечта която и Ред Хот Чили Пепърс пресъздадоха преди години в едно парче, но реалността за съжаление се оказа доста по-болезнена. Плажовете в Америка обикновено те посрещат със голяма табела, на която в рамките на 15-20 реда са изложени всички неща, които НЕ можеш да правиш. Някой в нечия градска управа е изхарчил доста народни пари докато сътвори целият този ферман, а очите на претръпналия плажуващ турист търсят обикновенно с надежда липсата на забрана поне за къпане. В Калифорния, нито може да видиш близко изглеждащи до Памела спасителки, нито пък с кеф а се цопнеш в океана, защото дори и лятото рядко предлага по приемлива топлота на океанската вода.

Идвайки във Флорида отново бях заложил на мита, че водата тук е целогодишен чай, и мисълта че всички Канадци, Нюйоркчани и изобщо севернощатници са си домъкнали и колите и задниците до тук за цялата зима ми вдъхваше надежда за успех. Отново обаче реалността имаше малко по-различни идеи от моите. Канадците, Нюйоркчаните и всички там други си бяха тук, което бе разбираемо, при все че по техните ширини рядко ставаше над нулата дори и през деня, а имайки в предвид, че средната им възраст бе над 70, трафика бе сравним с Калифорнийския, дори и при осезателна липса на азиатци. Успях да се накисна в океана все пак..... до кокалчета. За повече не ми стискаше. Последното нещо което ми се искаше е да лепна някоя двойна ангина и да си прецакам целия си тридневен престой тук.

Маями бийч се оказа интересен..... и пуст, поне самия плаж. Интересно е отивайки с хавлийка и идея за слънчеви бани да видиш хора предимно с якета и панталони да се търкалят по пясъка, което някак ти убива желанието да се разхвърляш на воля. От своя страна пък Оушън драйв бе претъпкан с хора и сергии. Имаше някакъв фестивал на изкуствата, който предложи дори и малък парад на стари коли. Десетките ресторантчета, кубинските кафенета и баровете създават част от настроението което очакваш. Кубинското присъствие тук е по-силно дори и от мексиканското в Калифорния. Поне в културно отношение. Храната, пурите и най-вече Кафеситото (двойно еспресо с много захар) са създали един микро климат, в който десетки, сигурно стотици хиляди кубинци успели да положат някога, някак крак на американска земя преди да бъдат хванати, виреят в страната на неОграничените възможности, но в достатъчно добра близост до родна ФиделоКастрия, с надеждата че някой ден ще се завърнат като завоеватели на собствената си обетована земя. Разбирам и ненавистта на УЖ местните американци към тях. Кубинец да говори английски е сериозна рядкост, което пък ми даде възможност да си потренирам испанския, макар, че се наложи една перуанка да превежда на един кубинец какво точно имах в предвид (но това е една друга тема).

Да си рожденник по американски е различно. Тук другите те водят някъде и те черпят, обикновено получаваш малка тортичка със свещичка и песен по-нежелание, често изпълнена от полвината сервитьори в ресторанта, последвана от бурни ръкопляскания. Аз си обичам да съм рожденик по български...и по американски, особенно ако мога да намажа и от тортата, че и безплатно мухито на Оушън Драйв (все се чудя защо не съм рожденник всеки ден, макар че както бе казал някой проблема на съвременния българин бил, че като му замирише на мента се чуди боб ли му се яде, мухито ли му се пие). За първи път от много години, гостите за скромното ми тържество бяха само 3-ма, а вечерята скромна.

ФЛОРИДСКИТЕ КЛЮЧОВЕ – Сигурно така би превел „The Florida Keys” някой роден радио водещ от тия, които превеждаха „Baby you know what’s up”, като „Скъпа ти знаеш как е там горе”. А името на „The Keys” идва от испанското „Cayo”, което пък означава малък остров. Въпреки всичко, тази върволица от малки острови, нанизани като пуканки по протежението на US Route 1, са играли ключова роля за формирането на историята на Флорида и особено последният от тях, най-южния от всичките - Key West, или на кратко Западният Ключ. Странно е как най-южната точка на континенталните щати се намира на остров, който пък се казва „Западен”, но това ще оставим на историците и на географите.

Пътуването до Кий Уест от Маями по вече споменатия US Route 1 си е само по себе си класическо изживяване. Километрите са само 170, но отнема близо 4 часа, най-вече заради едно лентовия път, заместил някогашната железница свързваща островите със сушата, а и заради заспалите туристи, които явно се наслаждаваха с пълни сили на тюркоазено-сините води на кораловият риф, жълто зелените палми обсипали малкото плажове, както и безграничното спокойствие, което те обзема на място като това. Донякъде човек се радва, че тези райски кътчета са останали в американско владение. Страх ме е да си помисля ако родните ни строителни предприемачи се бяха развихрили тук, каква безумна бетонна гора щяха да сътворят, с един размах и много изпрани пари. Хотелите са малко като цяло, а къщите преливат в искрящи цветове, доста типични за карибският район и култура.

Куй Уест е края или по-скоро началото на US Route 1. Трудно е човек да си представи как този не-голям остров със кройка три на шест километра, е бил най големият град във Флорида в края на вече по-миналият век с население от почти 20 000 души. Дълбоките води от югозапад са го направили идеално място за ключов пристан по пътя между Атлантика и Мексиканският залив. Дълги години производството на цигари и успеха на корабните работилници са помагали за разцвета и падението му, като за това са играли и не малка роля амбициите и апетитите на испанци и англосаксонци, както и безмилостната стихия на ураганите разрушавали почти до основи на няколко пъти този земен рай. Пиратските истории пораждат не малък интерес особено със споменаване на името Черният Цезър, африкански момък с размерите на Крали Марко (поне според легендата), създавал доста работа и проблеми на корабната индустрия за почти десетилетие и намерил гибелта си на бесилото, доказвайки теоремата, че дори и да имаш собствен остров и сто жени, трябва минута невнимание и после цял живот мъртъв.

Седим си до голямата шамандура отбелязваща най-южната точка на континенталните щати, а Куба е само на 150 километра. Седят и още 50-на души на опашка за снимка с туристическият обект,а слънцето брутално напича точно отзад и снимките са отчайващо лоши, но всеки трябва да запечата поне един снимков момент пред тази светиня. Решаваме да отложим ритуала по-запечатване на нашите спомени за рано другата сутрин, когато слънцето е в перфектно положение от изток, а мястото пусто. И понеже американците много обичат предпоставката НАЙ, тук на всяка сграда в радиус от 200 метра стои голяма табела известяваща „най-южната къща в Америка”, „Най-южният магазин”, „Най-южният хотел”. С нетърпение се озъртах да разбера къде е и най-южния..... Залезът по туристически се посреща на кей с кодовото име Sunset Point (Залезната точка), а вечерята след това е типично кобинска. Тук трябва да се опита и многоноизвестния Key Lime Pie (опитът за точен превод е КЛЮЧОВ ЛИМОНЕН ПАЙ), който върви доста добре със Кафесито, което може да ти даде доста енергия, за баровете пръснати по главната улица Дювал. Тук е и бара в който е дошла музата и на Джими Бъфет за своята Маргаритавил, а само няколко пресечки по-надолу е другата светиня на острова къщата на Хемингуей, разположена точно срещу историческия Фар, който легендарният писател е използвал като могъщ ориентир за намиране на хасиендата си след пиянски вечери из баровете на острова. Разглеждаме и къщата и фара. Доста късчета история са пръснати из имението на автора на „Стареца и Морето”, живял и творил тук само девет години, но получил вдъхновение да създаде повече от половината си класически произведения. Младо момче ни развежда из стаите на двуетажната, къща изградена от масивни варовикови блокове, подхвърля плоски шеги за четирите съпруги и десетки други любовници на автора, показва ни няколко от многото шест пръсти котки, за които има дори специално гробище и се опитва да си изкара някой друг долар бакшиш.

ДО АНТАРКТИКА ПОД ПЛАТНА - разказ на Борислав Александров

2011-12-08T11:10:00.001-08:00

Иска ми се някой ден и аз да разкажа такава история, дай боже. Боби Александров бе един от първите хора които запалиха искрата на авантюризма в мен. Беше ми асистент в университета, а по душа пътешественик, капитан, но най-вече отличен специалист-геодезист за да заслужи доверието на БАН и всички там други институции поддържащи научно-изследователската дейност в Българската база на остров Ливингстън в Антарктика. Малко хора дръзват да стигнат до дъното на света, а камо ли на яхта. Ето и самият разказ:

ДО АНТАРКТИКА ПОД ПЛАТНА

IN VINO VERITAS - или Направи си сам...Вино в Америка

2011-11-29T15:04:00.001-08:00

Селският туризъм в Америка е нещо като кръстоносен поход на Луната, война с вятърни мелници под безмилостните шамари и опеката на съдебната система. Системата дори и в този отрасъл на туристическата индустрия е довела до безумни упътвания и правила с цел да не осъдиш случайно някого ако ти падне зъб например докато си вземаш душ.

Ето извадки от правилата за престой във една ферма:

- Електричеството в основната сграда е от генератор (хубаво е че поне го има);
- Рубен, менъджера на фермата ще дойде събота следобед да напълни генератора (ще го почерпим с вино, нали е менъджер);
- Рубен ще храни козите и кравите – може да го виждате през следобедите (явно кравите и козите не ядат сутрин);
- Кравите и козите са много приятелски настроени, моля ви наслаждавайте се на животните със завишено внимание, имайки в предвид че са все пак диви и не-тренирани (тук идва противоречието как домашни крави и кози минали психо-теста за правилно държание във ферма могат да бъдат все още наричани диви и не-тренирани);
- Наслаждавайте се на всичко което предлага ранчото, напаравете огън в определеното огнище, играйте на подкова, изследвайте хубавата местност (вдишайте...издишайте);
- Чувствайте се като удома си (но не забравайте че сте на гости);

Преди година почти стриктно спазвайки тези първични правила на живота във фермата Ния успява да отнесе 3-4 лози от инвентара на фермата с една четериколка тип голф количка. Ния е само на 10, макар, че бодри съвети й дава баща й седнал до нея съзерцавайки как лозите безмилостно се приближават към тях. Предполагам че съдбата понякога е малко иронична в такива ситуаци, но пък ако баща й беше прочел и подписал следната декларация, можеше и да не се стигне до тук:

„Аз, като представител на себе си и на моето дете, съм напълно предупреден и посъветван от Ранчото и неговите членове, че трябва да носим подходящи каски за да предотвратим всякакви наранявания на главите ни в резултат на падане или други събития предизвикани от опасни дейности. Ние разбираме, че сме обект на наранявания от дейности на които сме изложени доброволно”.

Определено ранчото не минава за площадка за екстремни спортове, но пък никога не е лоша идея да си сложиш каска. Може някой метеорит да те отнесе докато отиваш до нужника или да си разбиеш канчето в ръба на масата при подходящи гравитационно-нещастно-алкохолни обстоятелства. (а и Ботев ако беше подписал нещо такова......). Очаквам скоро и в ресторантите да се подписвам, че ползването на нож си е моя лична отговорност и ако искам да разпоря вътрешностите на някой пред любопитните погледи на останалите клиенти на ресторанта, си е лично мой проблем и ще си понеса последствията най-благородно.

Заръките и съветите за живота в ранчото далеч не свършват с носенето на каска и запознаването с Рубен, кравите и козите.

- Рискът от нараняване от дейностите и използваната екипировка е огромен, включвайки дори потенциал от инвалидност и смърт (все още си мисля за метеорита, но добре че си имаме каски);
- Възможна е неизправност на собствена или друга техника.(ако на Ния някой и беше казал за спирачките......ама в учебника по трудово за 4 клас не го пише);
- Повечето дейности се извършват навън и има огромен риск от излагане на елементи, прекомерна горещина, хипотермия, въздействие на тялото от вода, инжектиране на вода в телесните отверстия, среща с натурални или изкуствени обекти,контакт с животни и риск от ритници, ухапвания, уплаха, спонтанно бягане или други реакци от непридвиден характер причиняващи наранявания или смърт (а аз си мислех, че психотеста се е погрижил за всичко това);
- Атака или среща с насекоми, влечуги или живитни (това може да ви се случи само тук);
- Инциденти или заболявания, които могат да се случат на отдалечено място, където няма налична медицинска помощ. (не дай боже да отидете в Хималаите);
- Изтощение, настинка, или виене на свят, което може да намали реакциите и може да увеличи риска от инциденти (за препиване обаче нищо не се казва);

Въпросното ранчо се намира в областта на Санта Инес (Santa Inez) – един от винарските райони на централна Калифорния. Името на областта идва от едноименната Мисия (Манастир) разположена в туристическото датско градче Солвенг. Мисията е джиросана с името си подир светицата Санта Агнес (Santa Agnes), което испанците са обнародвали на Santa Inges, а англо-заселниците да не останат назад са добавили и своето Z накрая. Интересно щеше да бъде ако вместо англичани и датчани, тук се бяха заселили чехи например. Мисията сега щеше да се казва „Света Агнешка”.

Цялата област получила своята благословия и популярност заради мекият климат на живописните хълмове разстилащи се на север от тихоокеанското крайбрежие на Санта Барбара, а на запад чак до военната база Вандерберг. Винарската индустрия тук е имала зачатъци далеч преди Сухия режим в Америка, но чак през шейсетте и седемдесетте години на миналия век намира популярност и развитие. Днес в долината има над 70 винарни, което прави района конкуренция на винарските меки Напа и Сонома, а също е и обект на особен интерес най-вече след филма „Sideways” сниман в околността.

Следвайки древните традиции на поклонниците на Дионисий, скромен български колектив се бе събрал тук за трета поредна година за извършване на светия ритуал по бране, мачкане и благославяне на грозде с цел домашно производство на течността за която римляните са казвали , че е носител на истината и целомъдрието. Въпреки, че дебелите книги ни учат, че виното се е заразливало за първи път някъде по ширините между Армения и Иран, ние сме почти сигурни, че родната ни България, не е останала назад в исторически план и най-малкото в пиенето му със сигурност се конкурираме с французи и калифорнийци.

Скромната ни група от тридесет и седем души, включващи дузина непълнолетни помощници и две кучета атакуваха градината на Майк Сандовал. Целта – 300 кила грозде. Двамата с 88 годишния си баща ни приемат с отворени обятия, като на селски сбор, с големи усмивки и още по-големи сърца. Всички дружно въздишаме по спокойствието и уединението на фермата (тази на Майк). Тук сме само да си вземем дажбата от грозде, а ни чака ритуалния танц по мачкане, който по-традиция включва босите (желателно измити) крака на женската полвинка раздвижени от балкански ритми и много алкохол . Майк е бивш музикален агент, ловец на таланти с две думи – Голяма работа. Тук обаче си е намерил вратата към просветлението и самооткриването и най-вече към винопроизводството. Черпи с вино усмихва се, и почти необяснимо за всички ни помни имената на всички ни (представям си аз как се запознавам например с 30 индийци и накрая си помня само моето име). Самият гроздобер се превръща в един малък празник за телата и душите. Децата търчат между редовете с пълни с грозде кофи, девойките кършат снаги под ритмите на народна музика идваща от нечий телефон, десетки фото апарти документират събитието на фона облачното небе, което обаче създава меки тонове и цветове като от картни на Владимир Димитров Майстора. Цялата тази суматоха леко обърква двете кучета, но не и домакините ни, които искрено се забавляват и се радват на цялото фиаско.

Имаме цели 3 дни, които пълноценно се използват за опознаване на района, дегустация на десетките разновидности на местното каберне, пино ноа, шира и най-вече за заслужена отмора. RUSAK е една от любимите ни винарни. За 9-те си долара опитваш 6 вина и взимаш чаша за спомен. Мезето е хубаво да си го носиш сам, а масите на терасата разкриват пред погледа позлатените и сякаш с гребен наресани редове от лози разтлани по хълмовете наоколо. Идилията е пълна, и дори дъжда не ни разваля много настроението. Хубаво е че метеоролозите от време на време не познават и за наше щастие вали само първата вечер.

Гореспоменатото датско градче Солвенг е друго място което преминаващият турист не пропуска. Основано е през 1911 година от група датчани избягали явно от студените зими на северните щати. Десетки ресторанти, хлебарници, пекарни и хотели в типичен Ханс Кристиан Андерсен стил предлагат различно за средния американец преживяване, а на нас пълнят очите със сълзи от радост и носталгия по старата Европа. Тук дори можеш да видиш и бюст на самия Ханс Кристиян, както и доста сполучливо копие на статуята на Малката Русалка, което далеч не ме отказва някой ден да отида до самия Копенхаген.

Ранчото с хилядите забрани и правила, далеч не е толкова лошо колкото си би помислил човек прочитайки всичките упътвания и указания за ползването му. Оказва се идеално за цялата ни пионерска дружина и достатъчно отдалечено за да предпази съседите от нежелания джънгър. Няколко километра по черен път те отвеждат до зелена полянка с няколко постройки. Най-голямата е самата къща, кедето е топло, светло и уютно. Три малки бунгала допълват малкия комплекс, като думата бунгало съвсем символично описва няколкото легла и някой друг скрин разположени в нещо като полу-палатка.

Козите, конете и ламите са на хвърлей растояние и децата определено грабят от целият урок по натуралистика с пълни шепи. Двете кучета си намират две котки и спретват ремейк на „Приключенията на Спас и Нели”, а останалите герои са заети с виноприготвянето и пържоло-печенето. Дори и Ребека (единствената американка в групата) скача мощно в гроздето, след като и напомнят че от краката на блондика виното ставало по-меко, а и като бъдеща българска булка трябва да свиква с тия неща. Всичко дружно се опитват да бият рекорда по ядене и пиене на Средногорска ловна дружинка, но само шепа храбри винари откарват до 6 сутринта.

И пак е ден добре върви опитомената галактика. Ден последен. След малка разходка по близките хълмове някой слизат до плажа, други лекуват махморлука, а гроздовата каша поема към гаража на Петро, от където започава дългият и път от ферментация към бутилките и гърлата ни. И така до следващата година, и следващия гроздобер. Хубаво е че Трифон Зарезан е скоро, че да не губим форма. А до тогава - Наздраве!

НОВА ЗЕНЛАНДИЯ - Част 5 - Вода

2011-11-06T18:33:00.000-08:00

Водата е може би най-необходимият елемент за съществуване на живота. Водата разделя и е разделяла Нова Зенландия от останалият цивилизован свят хилядолетия преди Абел Тазман да я открие през 1964 година и капитан Кук да докара търговците и мисионерите стотина години по-късно. Водата беше и всичко и навсякъде в следващите два дни от пътуването.

Тук в южните части на острова, в страната на вечнозелените гори и папрати, шансът за слънчево време е чиста игра на ролетка. Милфорд Саунд поема над 7000 милиметра дъжд годишно, със близо 182 дъждовни дни. И въпреки, че тайно се надявахме да видим отвесните покрити с мъх гранитни скали начело със своят красавец Митре Пийк извисяващ се почти отвесно със своите 1962 метра над водите на фиорда, на небесно син фон огряти от южното слънце, времето не бе достатъчно блгаосклонно към нас и ни дари с дъжд...много дъжд.

Хостелът ни беше близо до малкото градче Манапури, разположено на едноименното езеро, но за сметка на това на близо 140 километра от Милфорд Соунд. Самият хостел представляваше няколко отделни бунгала пръснати по невисок хълм, но с приятна гледка към езерото. Заради наситената програма излизахме сутрин в 5 и се прибирахме вечер в 11, та дори не можах да видя и домакина.

Последните 30-на километра преди пътят да достигне до фиорда се процеждат между отвесни скали издигащи се на стотици метри над пътя. Дъждът ни подхвана още от сутринта, но за сметка на това можеше да се насладим на грандиозните количества вода които търсеха път надолу през всички възможни цепки на скалите създавайки почти нереална картина от хиляди малки водопади на фона на мъглата и дъжда.

С Павката, Габи и Теди ни чакаха 16 километра гребане с кайаци с идеята да стигнем до самото Тазманийско море, докато Ася и Мая бяха решили да стигнат до същата дестинация с корабче. Облякоха ни като малки търтейчета и осички и заедно с още една двойка и двама водачи развъртяхме греблата.

Първите няколко километра в залива си бяха песен, дори и дъжда намаля, макар че вече бяхме сериозно мокри и никой не му пукаше, но сякаш от нищото вятъра се усили, вълните станаха интересно високи, и нашите водачи навлязоха в размисъл дали си заслужава риска да продължим до крайната дестинация. Лошото беше че не бяхме достигнали дори до средата на фирода, но както се казва на английски „Better Safe than Sorry”, направихме 180 градусов завой, въпреки че самото прибиране си беше доста епично и достойно за малка глава от Перфектната буря. Достигайки залива нещата се нормализираха и убихме още час в мързеливо гребане в по-спокойни води, за сметка на което ни атакуваха малки неприятни мушици пред които ухапването от комар ти се струва като лек гъдел. Цялото преживяване определено си струваше и парите и времето, слънцето така не се и показа, но пък водопадите за сметка на това бяха в своя максимален капацитет, нещо което не се вижда всеки ден, дори по-думите на местните.

Ако човек погледне картата на целият Fiord Land National Park формата на парка прилича на сплескан мозък прорязан по периферията си от към морето от многобройните фиорди а във вътрешността от няколко езера, най-големите от които за Манапури и Те Ано. И за да не се обърква много човек двете градчетата разположени на всяко от езерата носят същите имена. Те Ано е по-голямото селище, предлагащо хотели, ресторанти, приятна пътека покрай езерото, както и магазинчета за сувенири и храна. Нямахме особен късмет да му се насладим особенно през деня, но пък пробвахме два ресторанта отново наблягайки на местние деликатеси. Втората вечер отново привличайки вниманието с малко завишения си тон на разговор в един от ресторантите се запознахме с интерсни новозенландци и пообсъдихме световната икономика, кулинария, любовта ни към пътувания и тяхната лека ненавист към местните маори и дори към австралийците. Оказа се пък че на съседната маса имаше двама представители от страната на кенгурата, но не се стигна до международен конфликт. Маорите са се заселили на островите преди поне 10-на века идвайки от източна Полинезия, наслаждавайки се на островите дълги години без чужди интервенции и макар да не са изпитали на гърба си „дружелюбността” на европейските заселници както в Австралия и Америка, тук минават за втора ръка хора. Съдбата е била към тях далеч по-благосклонна в сравнение тази на индианците и аборигените, и въпреки дружелюбният живот, се усещаше малка нотка на неприазън в гласовете на англо-саксонските заселници, когато ги споменаваха.

Втората вечер в хостела се случи нещо интересно и неочаквано. Мястото беше като цяло в рамките на имота на собственика, извън града и единствените хора наоколо бяха гостите-туристи. Стаите нямаха ключове, а и никой не предполагаше, че нещо може да изчезне. Връщайки се обаче късно вечерта установих, че електронната ми книга(Kindle) липсваше. Първо по време на планинският преход пикселите на 60% от редовете и 40% от колоните бяха приели черговиден вид, а сега на всичкото отгоре и беше изчезнала. Мислех че се е намокрила и я бях оставил на масата да се суши. Нямаше време да се оплаквам на стопанина, а и беше късно. Реших, че и без това е счупена по-добре да я прежаля. Цялата мистерия се разкри седмица по-късно, когато Ася след като разопаковаше багажа си я намери. Щастието ми дори беше още по-голямо, след като ми изпратиха нова от Амазон, без много въпроси какво се е случило на дисплея така че Happy End!

За да бъде пълноценен „дългият” ни двудневен престой в това райско кътче имахме заплануван още един ден с каяци, този път във водите на друг известен фиорд наречен Даубтфул Саунд (Doubtful Sound). Достигането до него обаче включва смяна на няколко вида воден и сухопътен транспорт, за което се изискваше и цял един ден. За целта първо трябваше да се прекоси езерото Манапури. Тръгнахме по изгрев, който бе достоен за картина на Моне, със своите оранжево-червени нюанси.

След час лодката ни стовари на малък кей пред една водно-електрическа централа. Тук се прозиваждат 14 % от електричеството на южния остров, правейки я най-голямата такава в страната. Самото съоръжение е интересно произведение на инжинерната мисъл захранвайки турбините с вода спускаща се 230 метра под земята от където друг 10 километров тунел извежда водата до самият фиорд.

Пак сложихме пчелните екипи, този път в червено-черни разцветки и с малък микробус се спуснахме към фиорда където ни чакаше друга лодка. Цялата система на придвижване отнема около 2 часа, които минават бързо в снимки и въздишки по красотите наоколо. Този път групата бе по-голяма включваща целият български отбор, двама (loco) испанци, с доста насъбран адреналин, както и двама американци, които май не се познавах от преди. Водача ни беше младо момче ако не се лъжа англичанин. През целият път имаше топли наитки, бисквити, топла супа, с две думи трябваше да оправдаят едни почти 300-тата долара на човек, които струваше цялото това удоволствие, но всеки цент си заслужаваше.

Този ден дъжда бе малко по-благосклонен към нас и дори следобеда спря и разреши на слъцето да вкара малко сатурация на отворно зелените мъхове покриващи скалите около нас. Водопадите наоколо бяха като на парад, и почти ни заболяха вратовете от въретене и усукване да ги снимаме. Даубтфул Саунд за разлика от Милфорд е доста по обширен и дори да не впечатлява от пръв поглед толкова колкото своят побратим, предлага повече въздух, разнообразие и най-вече спокойствие и уединение, стига човек да може да отдели повече време да пообиколи многобройните му ръкави. Фирмата с която плавахме този ден предлагаше и няколко дневни похода с преспиване на палатки, но липсата на време и не особенното желание да контактуваме с гореспоменатите мухи-кръвопийци, от които преброих само по китките на ръцете си над 30 ухапвания, ни бяха отказали от този вариант. Имахме обаче достатъчно време да се насладим на водопадите, малките пещери прорязани в гранитните масиви, дори и на бърза баня във тъмните води на фиорда. Единствено всъщност Павката и лудия испанец скочиха да пробват колко е студена водата, а аз се задоволих само със снимане на изкривените им ревящи от студ физиономии.

Първоначалният план беше да останем още една вечер в Манапури, но решихме че е по-добре да спестим малко път и да се върнем обратно в Куинстаун. Познатият хостел ни приюти още една вечер, а следващият ден ни изненада със доста топла сутрин. Като за последен ден в страната на кивитата температурите скочиха до мечтаните 23 градуса целзий. Поне пътят към Крайсчърч бе приятен и свеж. Мая летеше към Лос Анджилис същата вечер, а ние на следващата сутрин. Оставихме я на летището и в останалите няколко часа решихме да поразгледаме града. Всички пътеводители за града упътват към центъра, където обаче всичко беше заградено и дори военни вардеха наоколо. Тук се виждаха определено резултатите от земната стихия, която бе разтърсила града 2 месеца по-рано, и не бе пожалила доста от сградите наоколо, сред които и известната старинна катедрала. Като цяло не можахме да видим нищо интересно и забележително, тъй като дори и част от пътищата бяха затворени и не ни останаха много варианти.

Последната вечеря спретнахме в не лош бар-грил ресторант, като отново наблегнахме на агнешкото. Още ден два и щяхме да заблеем като малки агънца, но най-вече от носталгия по това далечно и красиво кътче на земята. За последна вечер видяхме и Южният кръст и за да завършим епично цялото пътуване едвам не подпалихме хотела в който спахме последната вечер, когато Теди опитвайки се да стопли вода за чай, сложи чайника върху котлона, без дори и да подозира че чайникът е електрически. Щетите бяха минимални най-вече малко поразтопена пластмаса, която някак Павката изтърга от котлона и провиснали жици на нещото което остана от електрическият чайник. Е имаше и глоба по късно, но най-тежка остана миризмата на бакелит с която се борихме цяла нощ.

На следващата сутрин излетяхме за Бърбейн, в Австралия, а от там обратно към Лос Анджелис. Тук станахме свидетели на фокуса как може човек да излети в 7 сутринта и след 20 часа полет да кацне в 6:30 пак сутринта на същият ден. Бяхме си върнали загубения ден и пак беше пролет. Всички до един спали недоспали съвсем мазохистично се изстреляхме на работа, изморени но пълни с насъбрани емоци.

НОВА ЗЕНЛАНДИЯ - Част 4 - Планината

2011-11-06T17:59:00.000-08:00

Раниците бяха пригласени, а излишният багаж бяхме оставили в микробуса, който вече ни чакаше от другият край на планината. Средно голям микробус ни взе от хостела рано сутринта и пое по красивият път край езерото към началната точка на предстоящият ни тридневен преход. Небето бе почти чисто и утринните лъчи на слънцето разкриваха вълшебните заснежени ридове на Южните Алпи.

Таяхме скрита надежда, че времето ще бъде с нас през следващите няколко дни, защото така наречният Рутбърн трак бе известен като един от най-живописните в района. През първият ден ни очакваше лек преход с не голяма диневилация до първата хижа наречена Рутбърн Фолс (Рутбърнските водопади). Хижата се намира на границата на дървесната разстителност на около 900 метра надморска височина. Пътеката е широка и ясна пресича потоци и реки, обсипана е със мъх и папрат. Слънцето се обаче се скри зад едни гъсти облаци и още преди да стигнем до хижата започна да вали.

Пристигнахме в ранният следобед. Дъждът се бе усилил, мъгла покриваше хълмовете и долината, а слънцето бе останало зад тъмните облаци отнасяйки със себе си надеждата ни за хубаво време. От планината пристигаха туристи подгизанли до кокал. За нас остана утехата, че се добрахме до тук сравнително сухи, макар, да ни се ревеше, като знаехме какво ни чака на другия ден.

Хижите тук са доста семпли, но функционални. Обикновенно има едно или две помещения за спане, в които има двуетажни нарове покрити с дюшеци. Всеки си носи собствен спален чувал, а възглавницата е лична импровизация. Ситуацията малко ми напомни хижичките в Непал, но там стаите бяха за по 2-ма 3-ма, а тук големи общи спални за по 20-30 души. Другото важно помещение е трапезарията. Тук е най-топло и уютно. Храна си носиш сам, но готвенето е лесно с наличните газови котлони и мивки. Обикновенно има поне един хижар, който към 8 вечерта привлича вниманието на всички и в не дълга реч дава информация за района, времето през следващите дни, както и за правилата в хижата.

На стените на трапезарията на тази хижа бяха окачени две големи платна на които на многобройни езици бе написано ”Добре дошли на Рутбърнските водопади. Весела и Мирна Коледа”. Това са точните думи с които това послание бе написано и на Български език. Всички се чудехме на идеяата за тези многоезични творби, когато хижаря обяви за награда един огромен шоколад за този който успее да определи всичките 25 езика на едно от платната. За наше щастие на него бе и българският вариант, което си беше цели 4% кредит. Габи при вида на шоколада веднага извади лист и химикал и всички започнахме да умуваме и да прилагаме лингвистичните си познания. Колкото и човек да си мисли, че познава и различава чужди езици, оказва се че от 25 на пръв поглед можеш да посочиш със сигурност не повече от 5-6. Още една две групи от присъстващите се захванаха сериозно със задачата и състезанието се развихри с пълна сила. Изненадващо към нас се присъедини един новозенландец на средна възраст, който ни в клин ни в ръкав изтърси нещо на български. Всички зяпнахме с учудване. Оказа се че бил прекарал известно време в България, а освен това имаше познания и за доста от другите езици, което ни дойде от полза.

В крайна сметка след близо 40 минути главоблъскане и умуване се оказа, че бяхме разгадали 21 от 25 езика. Шоколада така и не получихме, но и другите не се справиха с предизвикателството много по-добре. За нас остана утехата, че познахме най-много и научихме че съществуват езици, като мадагаскарски, кастилянски и галски.

Хижата бе препълнена, въпреки късният есенен сезон. След няколко седмици хижарите щяха да си тръгнат, и тези планински подслони ще преминат в зимен хибернетичен режим, без газ, топлина и стопанин, но все пак оставайки подслон за търсачите на зимни усещания в планината. И така до следващата пролет (т.е някъде през Октомври). Повечето гости туристи бяха новозенландци. Изненада ме колко много деца бяха тръгнали по планинските пътеки заедно с родителите си. Местните бяха винаги усмихнати и дружелюбни. Почти всички носеха смешни чорапогащи стил пчеличката Мая с обути върху тях къси панталони. Есететвено ние не бяхме единствените иностранци сред гостите на хижата. Сред тълпата се открояваха трима сингапурци (дано не бъркам националността), с доста лоша екипировка и оскъдно количество храна. Три дни заваллите го караха само на спагети и на втората вечер се смилихме и ги нагостихме с топла супа. Запознахме се и с една Германка (чието име така и не разбрах, но ще я нарека просто Ингрид), която пътешестваше сама със своят апарат. Винаги е интересно да срещнеш такива хора, които са хлопнали вратата на средностатистическият си живот и са се впуснали в търсене на неочакваното, различното и предизвикателното,с две думи всичко това което предлага големият свят. Ингрид явно хареса нашата компания, като повечето време се движеше с нас и се снимахме взаимно.

Понякога и боговете чуват молбите на земните си раби и като с магическа пръчка могат да превърнат дъжда, мъглата и сивият ден, във слънчева ода на радостта. Никой не повярва на очите си на сутринта когато ярко слънце огря скритите от облаци от предишният ден хълмове. Небето бе сякаш погълнало мъглата и дъжда раздавайки своите сини багри на всичко и всички.

Напускайки хижата, напуснахме и гората. Тук както споменах и по-рано дърветата свършваха под 1000 метра надморска височина, което е определенно доста под трите хиляди метра , до където виреят борове в Северна Америка. Пейзажът ми напони високопланинските поляни в родния Балкан. Пътеката се виеше непринудено между езерца и ручеи, а времето бе топло и приятно.

След час достигнахме малък заслон, където оставихме раниците и решихме да изкачим не далечен връх с идеална гледка към заснежените върхове на Южните Алпи. Въпреки появата на облаци в далечината гледката бе внушителна и заслужаваше изкачването и отделеното време. Пътят към следващата хижа продължи по западният склон на планината. В далечината дори можеше да се видят небезизвестните фиорди, както и късчета от Тазманийско море, които щахме да видим от близо ден по-късно.

Следващата хижа наречена Лейк Макензи бе разположена до едноименното езеро, които се криеха в приятна долина, заобиколена от внушителни скални масиви. Преди да достигне езерото пътеката потъва в мистична гора, изрисувана сякаш от Толкин във „Властелина на Пръстените”. Всяко камъче, дърво и клонка бяха покрити с отровно зелен мъх създавайки приказно-мистична атмосфера, където очакваш всеки момент някое дърво да раздвижи клони и да заговори с мек тембрист глас.

Хижата не се различаваше коренно от предишната, подобни спални, трапезария и много хора. За повечето хижи бяха необходими предварителни резервации поради големият интерес и посещаемост особенно през сезона. Само на 10 минути пеша се намираше и къмпинг, който бе разположен на малка полянка близо до езерото и заограден със букови дървета покрити с мъх. Мъглата бе слязла ниско до езерото и скриваше внушителният Емили Пийк.

Местният хижар малко се поувлече с приказките, нямаше игра и награда, но за сметка на това всички си легнаха рано, явно изморени от дневния преход.

Сутринта отново ни посрещна със слънце. Определено имахме късмет тези три дни със времето. Очакваха ни няколко часа слизане до колата. Пътеката навлезе в буковата гора, като от време на време се минаваше покрай високи водопади, най-впечатляващият от които се нарича Ърланд Фолс и сипе водите си от 174 метра.

След бърз обяд в хижа Хоуден се разделиме с Ингрид и се спуснахме към паркинга. Беше раннен следобед и след бързо освежаване решихме да отскочим до Милфорд Саунд, един от най-известните фиорди на Южния остров, който се намираше само на двайсетина километра. Прогнозата за следващият ден бе дъждовна и искахме да видим това творение на природата в по-хубаво време, макар че следващият ден щахме да се върнем там за пътуване с каяци.

НОВА ЗЕНЛАНДИЯ - Част 3 - Куинстаун

2011-11-06T17:48:00.000-08:00

Късно вечерта пристигнахме в Куинстаун. Градчето е сравнително малко, стратегически разположено на езерото Уакатипу. Слави се като популярна туристическа дестинация заради близостта си до ски курорти, езера, както и до прекрасните Южни Алпи, където са снимани доста от сцените на Властелина на Пръстените. Вечерта бе изненадващо студена, но успяхме да се сгреем с новозенландско вино и отново да унишожим няколко порци агнешки деликатеси!

Първите няколко дни от престой на ново място са странен преход в който се опитваш да възприемеш мисълта, че си наистина си точно там и да привикнеш със всичко около теб. Тук това не беше трудно, като изключим обратното движение и странният месетен акцент. Хората са ужасно вежливи и любезни, и ако в Америка всеки се опитва да бъде такъв просто от кортуазия или заради приетия етикет, тук всички го правеха от сърце, усмивка и с искрени намерения. На няколко пъти дори и без да търсим помощ хора идваха и искаха да ни помогнат, виждайки ни например объркани с карта в ръка.

Куинстаун бе спокоен и почти празен. Това се дължеше може би на факта, че първо бе неделя и второ Април е преход между двата активни сезона летния и зимния. Баровете обаче се пълнеха и то най-вече заради мачовете по ръгби. В Европа на такива места очакваш да показват футбол, в Америка - Американски футбол, но тук най-популярният спорт е ръгбито. През Септември Нова Зелнадия е домакин на Световното първенство и дори при попълване на митническата декларация при влизане в страната е добавена специална графа „Цел на посещение” – „Световната купа по ръгби”.

Хостелът в който бяхме отседнали, имаше хубава гледка към езерото и бе на минути пеш от центъра на градчето. Хостелите са обикновенно един от най-евтините вариянти за спане особенно в по-цивилизованите страни. Обикновенно делиш спалня с няколко души, баните и тоалетните са общи, но за сметка на това можеш да срещнеш доста интересни хора с различни истории, идеи за живота, вселената и всичко останало.

Следващата сутрин бе доста студена. Сняг бе покрил заобикалящите езерото хълмове почти до самото им подножие. Павката трябваше да закара колата до паркинга на края на предстоящият ни 3 дневен планински преход, който трябваше да започне ден по-късно. След приятна закуска на брега на езерото аз и девойките се качихме на един от хълмовете край града, от където се разкриват внушителни гледки към езерото и планините. Снегът се бе поразтопил, но като цяло температурите бяха ниски дори и за сезона.

Куинстаун предлага всичко за туриста, от малки приятни закусвални, ресторанти предлагащи многонационална кухня, претъпкани барове, до магазини за туристическа екипировка, сувенири и какво ли още не. Повечето магазини привършват работнто си време кам 6 следобед. Едиствено тези предлагащи стоки с неясно китайско качество и обслужвани от азиатци работеха до късно през нощта и държаха улиците будни. Азиатците бяха с осезаемо присъствие почти на всички туристически места където минахме.

НОВА ЗЕНЛАНДИЯ - Част 2 - към "Средната Земя"

2011-11-06T17:25:00.000-08:00

Денят започна рано, с бързо кафе и много мъгла. Всички бяхме толкова изморени, че никой не се оплакваше от часовата разлика, която беше цели 19 часа с Лос Анжилис. За Мая бяха по-малко, а изчисляването на „Колко е часа в България, Лондон или в САЩ” се оказа добро занимание през целият път за всички ни. Потеглихме около седем сутринта. Чак сега успяхме да видим заобикалящият ни пейзаж в малко по-ясен вид. Все още имаше мъгла, но слънцето се опитваше да се промъкне през сивите облаци и на няколко пъти сътвори наситена с багри дъга открояваща се с контрастните си цветове върху зеленината наоколо.

Определено надеждата за слънце и синьо небе взе да расте пропорционално на изминатият път. Очакваха ни близо 540 километра до Куинстаун. Пътищата на острова са предимно едно лентови, но добре поддържани. Както в почти всяка една бивша английска колония движението е от лявата страна и се свиква доста бързо, макар, че Павката който бе шьофьор за цялото пътуване, се опита на няколко пъти да кара в насрещното. В Непал бях посвикнал с лявото движение, но приликите свършват до тук. Нова Зенландия, като една цивилизована страна има маркировка, знаци и най вече правила. Трафик и задръствания също липсват. На южният остров, къде се намирахме живеят едва един милон души от които почти една трета са съсредоточени в най-големия град Крайсчърч. Всичко това комбинирано със впечатляващата природа те откъсва изцяло от ритъма на забързаният град и напомня за спокойният селски живот, който помнех от дете. Пейзажите се меняха със всеки изминал километър от зелени тучни ливади до пожълтели есенни гори, през леденостудени езера до заснежени алпийски масиви.

Тучните ливади бяха обсипани с овчици, които си пасяха на воля съвсем органично. Скоро облаците се разредиха и откриха заснежените върхове на Южните Апли. Всички се надявахме да зърнем за миг поне първенеца на Ноза Зенландия – Моунт Кук със своите 3754 метра, но той бе потънал в облаци и се криеше някъде зад хоризонта.

НОВА ЗЕНЛАНДИЯ - Част 1 - към страната на кивитата

2011-11-04T16:50:00.001-07:00

Основната идея на едно пътуване е да бъде интересно. Да видиш нещо ново, различно и вълнуващо. Това място би могло да бъде паркът в който никога не си бил, а е само на километър от домът ти, съседният град в който все отиваш някой друг път или далечен остров за който винаги си мечтал. Независимо дали дестинацията до която искаш да стигнеш е само зад ъгъла или на хиляди километри от теб, важното е да тръгнеш с желанието да се наслаждаваш на всеки един момент, да почувстваш свободата, че си се откъснал от ежедневието, особено ако имаш и възможността да го направиш с приятели и любими хора. След това остава най-трудното да се решиш и да тръгнеш.

Ако потърсиш в GOOGLE как да стигнеш от Лос Анджелис до Уелингтън в Нова Зенландия, не безивестната интернет търсачка ще приложи малко хумор и ирония и ще ти предложи достигането до някое близко местно пристанище след това гребане с лодка (обикновенно се препоръчва каяк), лека почивка на Хаваи, ако си се изморил от няколко месечното въртене на греблата, и още МАЛКО гребане до Уелингтън – столицата на Новата Земя. От там е лесно. Ако имаш на разположение поне полвин година, добра застраховка живот, силно авантюристично чувство и поне едно куче за другар идеята изглежда блестяща. Ако обаче се опиташ да се вместиш в 10 дневната си отпуска, вариантите за пътуване се свеждат само и единствено до полет със самолет.

Идеите за такива пътувания понякога се зараждат месеци, дори години по-рано. Започваш да планираш, търсиш, гласиш, обмисляш. Понякога обаче идват неочаквано и спонтанно. Тази се появи в един ресторант. Разговаряхме с приятели (с които се бяхме запознали едва преди месец) и между сушито и бирата потръгна разговор за предстоящото им пътуване до Нова Зенландия. 24 часа по късно с Ася имахме самолетни билети за Крайсчърч.

Шест седмици по-късно един късен четвъртъчен следобед ни завари на Трети терминал на Международното летище в Лос Анжилис. Пет раници и пет самолетни билета бяха готови да излетят за Австралия заедно с нас петимата – аз, Ася, Теди, Габи и Павката. Това пътуване е трябвало да се осъществи през отминалата Коледа, тогава Павката и жена му Мира чакайки на тази съща опашка за самолета на Върджин Австралия с ужас установяват, че не могат да излетят, тъй като нямат визи за Австралия, въпреки че само преминават от там. Грешката е на агенцията от която са закупени билетите, но асистентката на чек-ина е безжалостна. Тръгва само Теди, защото останалата част от групата е вече в Австралия. По ирония на съдбата същата тази служителка е отново на гишето което сме достигнали след два и полвина часа изморително чакане. Опашката се движи със скоростта на куца костенурка, но все пак ни успокояват, че всички ще се качим на самолета. Тук давам свидна жертва от бутилка газ и запалка, но евентуалната глоба от $25 000 за пренасяне на такива артикули в багажа не ми дава сили за разправии. Следва продължително чекване на багажа и препускане през скенерите. Този път всички сме вътре само с 40 минути закъснение. Качваме се последни и съвсем нормално всички погледи се насочват към нас с лека злоба и изчерпано търпение. Заемаме местата които изненадващо са широки и дори удобни. Вече бях посвикнал с полети от по 15 часа , които човек просто трябва някак да преживее. Почти целият полет бе през нощта. За първи път в живота си прекосявах екватора, макар и със самолет. След като загубихме цял един ден от живота си в 6 сутринта в събота кацнахме в Мелбърн. Стъпвах са първи път и на този континент. За 4-те часа на летищтето не видях много от Австралия. Кенгуратата бяха само във формата на сувенири и единствено акцента на хората около нас подсказваше, че сме някъде там. Полетът до Крайстчърч бе по-кратък, но по-изморителен. Девойките се запознаха с двама македонски австралийци които отиваха на лов в планините. Оказаха се интересни типове с интересно хоби. Ловяха с арбалети, което изисква предполагам далеч по-изящни умения от лова с пушка например.

Излитнахме в слънчево време, после самолета влезе в гъсти облаци. Излязохме от тях минути преди кацането, и за първи път съзряхме зеленината около летището на Крайстчърч. Валеше, но слабо. Прогнозата предвиждаше дъжд до края на деня и обещаваше хубаво време през следващата седмица. Но да се вярва на синоптиците е почти толкова надеждно колкото и на политиците, макар, че какво може да направи човек против лошото време освен да отиде някъде другаде (то май и с политиката е така).

Нова Зенландия, както и Америка, че дори и Австралия има доста стриктна политика към вноса на всякакви земеделски продукти. Бяхме се запасили с малко суха храна за предстоящият ни преход в планината и решихме да не рискуваме, и да покажем какво носим на любезните митничари. Започна се едно тършуване из раниците и вадене на пакети със чай, сухи супи, сухи храни, сушено месо, консерви, бисквити, ядки... Добре, че в Непал не бяха толкова мнителни, че щяхме да дадем доста свидни жертви във вид на луканка най-вече. И тук носехме две щафетки, но решихме да си проверим късмета и да не я показваме. Опита бе успешен и единственото нещо с което се разделхме бяха няколко пакета сухо месо –джърки. Провериха дори и планинските ни обувки, за наличие на кал. Оказа се, че дори и палатките ги подлагали на химически анализ, което реших, че е вече малко прекалено, но добре, че не нямахме такива с нас.

Щастливи, че спасихме двете луканки получихме бързи визи и официално влязохме в страната на хобитите, елфите, орките и най вече кивитата и овцете. Тук ни очакваше и шестият член на групата Мая. Тя бе пристигнала от Лондон, като нейното пътуване бе доста по-дълго и изморително.

Малък микробус ни закара до офиса на фирмата за наемане на коли и след полвин час всички заедно с багажа натоварени на микробус Тойота потеглихме из града. За всички които следят новините напоследък, особенно тези свързани със природни бедствия и катастрофи, Крайстчърч веднага извиква спомени за заметресението през Февруари в което загинаха поне 150 души. И макар, че човешкото любопитство е по-скоро отрицателно качество, първото нещо което ти се иска да видиш са разрушенията. Такива обаче съвсем не се забелязваха сякаш или всичко вече бе ремонтирано с магическа пръчка или просто тук никога нищо не се бе случвало. По-късно на връщане разбрахме, че това не е съвсем така. Разрушенията бяха предимно в центъра на града, който бе затворен. Само определени сгради бяха изравнени със земята, сякаш някой бе посочвал точно кои от тях да попаднат под ударите на земните трусове.

Първата вечер прекарахме извън Крайстчърч в малкото градче Акароа намиращо се на вулканичен полуостров на юг от големият град. Мъгла бе обгърнала ниските зелени хълмове и създаваше мистична есенна атмосфера. Да тук бе есен. Само за 19 часа полет с лека ръка бяхме загубили един ден и цял един сезон. В Лос Анджелис цъфтеше пролет, а тук меки есенни цеветове багреха всичко наоколо. Април в южното полукълбо е нещо като Септември или Октомври в България. Златистите есенни багри покриват всичко създавайки живописен контраст със зелените ливади пръснати навсякъде. Белите овчици довършват този мистичен пейзаж, в който липсваха само заснежените върхове и синьото небе, за които трябваше да почакаме още ден.

В Акароа пристигнахме по тъмно. Лесно намерихме хостела за който имахме ресервации. Хвърлихме багажа и тръгнахме да намерим хубаво кръчме за заслужена вечеря. Мисията бе изпълнена, като всички успяхме да опитаме небезизвестното новозенландско агнешко. Още от първата вечер успяхме да съберем погледите на всички в ресторанта, не само че говорехме на доста различен за местните език, ами и за това че бяхме доста шумни. Сигурен съм, че доста от новозенландците с които се срещнахме ако чуят скоро силно крещяща група биха предположили, че е българска.

Пътят, живота и всичко останало

2011-10-26T11:43:00.000-07:00

Един филм понякога може да те накара да се усмихнеш, да заплачеш или просто да се замислиш. Филмът „Пътят” (The Way ) успява и в трите посоки. Поразяващо прости и силни са думите на Даниел – “Човек не избира животът си татко, той го живее!”. Даниел е млад авантюрист намиращ своята гибел във френските Пиринеи опитвайки се да премине „Camino de Santiago” – 800 километров преход събиращ от стотици години пилигрими от целият свят, всеки със своите причини, цели и мотиви да извърви многодневният път до катедралата Сейнт Джеймс в Сантяго де Компостела в Галисия Испания.

„Повечето хора не могат да си позволят лукса да оставят всичко зад себе си” казва Том, бащата на Даниел, който отивайки да прибере тялото синът си, сам решава да завърши започнатото от сина му и да извърви „El Camino”.

Животът е път и колкото повече извървиш, толкова повече виждаш, откриваш и разбираш. Пътят понякога е прав, широк и равен, понякога хълмист, тесен и разбит. Понякога си мислим, че нямаме избор и за да стигнем от началната до крайната точка, както в пространството, така и в живота просто хващаме пътя, който или други са предначертали или пострили, но понякога трябва да изберем този по който да открием и намерим себе си. Понякога трябва да кривнеш в страни от добре отъпканите пътеки, да се огледаш около себе си, да почувстваш всеки полъх на вятъра, всеки лъч на слънцето и да се насладиш на всичко което те заобикаля, да събереш смелостта да излезеш от собствените си обувки и да погледнеш света с други очи, да срещнеш хора които като теб търят нещо повече от сивото си ежедневие и някъде по пътя се надяват да намерят онова което им липсва – свободата да са бъдат това което са.

Пътят на Том не е лесен, воля и инат са нужни да преодоле несгодите, лишенията и пречките, но силата на идеята, помощта на другите около него, които трябва да допусне до себе си след личната трагедия го водят напред.

Филмът свършва а в мен остават и смях и сълзи и мисъли. И си мисля колко ли струва да тръгнем на там на където искаме, да изживеем пълноценно безценният дар наречен живот и да извървим „Пътят”...

НЕПАЛ 2010 - Последни дни

2011-04-08T07:25:00.000-07:00

Селцето в което бяхме отседнали се казва Суараха. Поради растящият интерес към парка, дивите животни и мекият климат тук хотелиерството бе започнало да заприличва на родното Черноморие от преди 15 години. Хотелче тук, магазинче там, ресторантче, кафеце, а наоколо прах и мизерия. Все пак се чувстваш някак свободен и необременен от подредеността и коловозността на пребивавне в западен курорт. Тук хората не са подвластни на тесногръдието и суетността и са по-скоро в синхрон с природата от колкото с динамиката на голям забързан град. Единствено нуждата на средства за препитание ги е доближила до комерсиализацията на западния свят и то най-вече защото тъкмо този западен свят е дошъл при тях и ги е направил такива.

На третия ден потеглихме обратно към Катманду. Усешташе се вече емоционална умора след три седмици по непалските друми. Знаехме че краят наближава, макар вътрешно всеки бе готов за още и нови емоции. Към обед влязохме обратно в пренаселената прашна столица. Стори ни се по-шумна и по-мръсна от преди. Цивилизацията концентрирана в огромни мегаполиси създава хаос и безредие сякаш в противовест със законите на природата. Всички рано или късно се връщаме към този хаос и бягаме от първичното и натуралното, а всъщност май-трябва да е обратното.

Имахме ден и полвина за доизхарчване на рупите, донапълване на чантите, задоволяване на близки и приятели с подаръци, с две думи стискаш зъби и се гмуркаш в търговската месомелачка наречена пазар.

Успяхме междувременно да разгледаме храмът на маймуните, разположен на не голямо възвишение в сравнително централната част на града. Отново трябваше да изкачим десетки стръмни стъпала, този път без раници и тежки обувки, но усилието си заслужаваше.

Същият този последен ден бе и празнуването на Нова Година от кастата Нeвари. Отбелязваха началото на тяхната 1131 година. Улиците бяха изпълнени със хора, коли и мотоциклети в неописуемо шумен и цветен парад. Успяхме дори да попаднем в задръстване опитвайки се стигнем до къщата на живата богиня Кумари, като 6 души плюс шофьора бяхме натъпкани в едно Сузуки марути, не по-голямо по размери от родно Тико. Около 10 минути изчакахме преминаващото шествие от мотоциклети при което петимата от задната седалка на която се бяхме разположоли като сардини на 2 реда не издъжахме на приятелската си близост и решихме да продължим пеша. Кумари така и не успях да видя, но разходката си заслужаваше.

Последната вечер за мен и Лора бе овековечена с по още един стек за довиждане. Останалите тръгваха на следващата сутрин. В ресторанта дори се срещнахме и запознахме с двама Българи тръгнали за Трека на Еверест. Светът става все по малък, а нашите мечти все по големи. Със лека носталгия се сбогувах със останалите от група, качих се на предварително спазареното този път само за 7 долара такси и се отправих към летището. Лора вече бе излетяла няколко часа по-рано. Обещах си да дойда пак за може би да видя Еверест, може би заради чувството за непренуденост във всичко и навсякъде или пък може би заради бохемското ресторантче в Покхара.

Излетяхме. Шест часа по-късно кацнах отново в Хонг Конг. Имах около 6-7 часа до следващият си полет. Идеята да ги прекарам на летището отпадна почти веднага. Исках да видя гигантската статуя на Буда близо до манастира По Лин. Тя се намира на същият остров Лантау на който се намира и самото летище. Всичко се подреждаше идеално тъй като кабинковият лифт тръгва съвсем близо до самото летище с малката подробност, че часът беше 5:30 сутринта а лифта отваря в 10. Реших, че не е лоша идея да отскоча до Хонг Конг за закуска и кафе и да се върна за лифта. Пристигнах в града към 7. Улиците бяха още пусти и самотни. Намерих малко кафене и дори успях да си проверя малко е-майли също и информация за полета ми. Пообиколих улиците с идеята да намеря магазинче за сувенири за да допълня колекцията си от чашки, но нямах особен късмет. Повечето места бяха още затворени. Отправих се обратно към станцията на лифта. Беше все още 9:30, но се оказа, че има алтернатива за качване до статуята на Буда с автобус. Реших да не губя време и да се възползвам от офертата. Автобусът пообиколи голяма част от острова и след 45 минути спря пред входа на парка. Още нямаше почти никакви туристи, което си беше направо бонус. Отново трябваше да изкача няколко дузини стъпала за да стигна до самата статуя. Размерите и наистина впечатляваха.

Оказа се че снимат някакъв филм, като интересното бе че повечето от майсторите на бойни изкуства бяха черни. Сякаш им бяха свършили местните контингенти. До полетът ми оставаха по-малко от 2 часа, така че трябваше да се връщам към летището. Тръгнах тъкмо на време, когато всички останали се качаваха на горе с лифта, а опашката в началото му бе станала сериозна. Полетът ми закъсня с час, дадох свидна жертва със бутилка масло против слънчево изгаряне, която бях забравил в ръчният си багаж, но пък успях да се чуя с майка ми в България през скайп – да живеят умните телефони и безплатният интернет. След 12 часа се приземих обратно в лос Анджелес. Беше сутрин, ясна и слънчева. Имах чувството че съм бил далеч от познатото градско ежедневие за дълго време и никак не исках да се връщам обратно към него, но трябваше и то с единствената мисъл за следващото пътуване.

Тук има снимки от цялото пътуване:
https://picasaweb.google.com/skreji1/NepalTrip2010#

НЕПАЛ 2010 - Равнините

2011-03-18T11:04:00.000-07:00

Родното място на Буда

Будизмът, както много хора евентуално са запознати, не е религия, а философия изградена от Сидхарта по късно известен като Шакиямуни Сидхарта Гуияма или просто Буда, което пък означава – „пробуденият”. Будизмът е начин на мислене, начин на живот, един път към намирането на себе си в материалният свят, доховно просветление и изграждане на духа по пътя му към небитието. Едно от най-свещенните места на пилигримите е Лумбини – родното място на Лорд Буда. Селището е разположено почти на границата със Индия в сравнително равните части на Непал. Още със слизането от планината към равнините се усеща осезаема промяна в климата архитектурата и хората. Тук всички са високи, слаби и докато по хималйаските пътеки имаш усещането, че си по скоро в Тибет, тук се чувстваш почти като в Индия, макар да не съм бил и на двете места.

Тръгнахме от Покхара с нов шофьор рано сутринта. Почти 3 часа пътувахме по вече познатият ни път от предишния ден. Оставяйки планинските пътища зад гърба си за първи път се качихме на така наречена магистрала, единствената разлика при която беше, че се движехме на няколко пъти с почти 60 км/ч, и платихме няколко такси. Останалото бе както и преди, дупки, прах, трафик. На няколко километра от Лумбини влязохме и в леко задръстване поради така наречено асфалтиране на едното платно. На мен ми изглеждаше по-скоро като замазка с катран, но явно трябваше да се оправдаят някакви пари и да се показва строителна активност. По повечето пътища се виждаха големи табели за рехабилитация на пътната мрежа, явно спонсорирани от някаква организация, но както и в България нещата напредваха със скоростта на заспал охлюв, и тук надеждата за хубави пътища през този век се бе изпарила.

Пристигнахме чак към един след обед. Комплексът се оказа големичък и бързо спазарихме 4 рикши уж за по-бързо и удобно предвижване. Само на това не бяхме се возили още, но определено за момента спечели наградата за най-неудобен превоз, който единствено бе изпреварен от сафарито със слон на следващият ден.

Храмът където се намира камъкът на който е бил роден Буда събира най-голямата тълпа туристи и поклонници.

Огромно дърво бе приютило под огромната си корона десетки пилигрими които слушаха ведрият глас на духовен гуру-монах ронещ вопли и молитви със силен мегафон.

Комплексът трябваше да приютява будистки храмове на различни държави, включващи страни дори като Франция и Австрия. За изненада на туриста завършени са само 3 или 4 от предвидените почти 20 и след полвин часова обиколка по прашните пътеки интересът ни умря напълно. Тук също както и с проектите за обновяване на пътищата нещата бяха подчинени на велики идеи и овековечени с почти нулев резултат. Превозът с рикшите определено бе най-запомнящото се за деня, най-вече с неудобството си. Вечерта трябваше да пристигнем в парка Читван и потеглихме отново по прашните разбити пътища, наслаждавайки се за втори път на задръстването на което бяхме попаднали по-рано. Времето бе топло и задушно, а въздухът влажен и тежък. Беше почти десет когато Тойотата спря пред вратите на сравнително голям хотелски-комплекс. Бяхме посрещнати както подобава и въпреки, че официалната вечеря бе отдавна отминала, домакините ни бяха така добри да ни нагостят. Стаите бяха хубави приятно декорирани, имаше дори климатици, които така и не се наложи да използване въпреки топлото време. Като усештане мястото бе доста релаксиращо, сякаш се намирахме в санаториум с горещи извори и благовонни масла :-).

Национален Парк Читван

Следващата сутрин, след обилна закуска, ни предстоеше дългоочакваното сафари със слонове. Десетки туристи се качваха или слизаха от изморените животни, бабички продаваха банани, които се оказа че слоновете не можели да ядат, изобщо усещането бе като на селска автогара. Върху всеки слон има нещо като платформа на която се събират до 4 души с крака висящи навън. Водача седи точно зад главата на слона и със подритване, почесване зад ушите, както и потупване (понякога доста силно и брутално) направлява тази огромна жива маса из горите на парка.

Както споменах по-рано рикшата бе с пъти по-удобна. Проблемът бе, че евентуалната липса на баланс на пътниците накланя значително тази малката платформа на една страна и цялото придвижване става отчайващо неприятно и дори болезнено. Слонът е интелигентно животно, но си има своите капризи. Нямахме шанса да паднем, но нашият определено се запъвана на няколко пъти преминавайки през гъсти шубраци или по-стръмни пътеки. Цялото преживяване като цяло бе приятно (изключвайки самото возене), имахме шанса да видим два носорга – малко с майка си, маймуни, диви свине, пауни, сърни, дори диви петли.

Прекосихме реката на два пъти, но не видяхме крокодили въпреки, че дебнеха наоколо. Малко повече от час продължи импровизираното сафари след което се върнахме в хотела.

За следобеда ни бяха приготвили разходка с лодка и обиколка из джунглата. Лодката се оказа доста паянтова едно-дръвка в която постоянно имаш усещането, че можеш да се обърнеш и да станеш лесна храна за крокодилите. Този път видяхме поне 4 такива, както и доста интересни птици. Въпреки няколкото опита да преобърнем лодката излязохме сухи и невредими и се отправихме към една „Детска градина” за слонове. Тук имахме шанс да видим слончета близнаци, доста рядко срещано явление. Малчуганите тъкмо навършваха 2 години. Младо момче ги тренираше с команди за лягане, ставане, явно от малки ги подлагаха на интензивно обучение.

В този комплекс имаше повече от 20 слоници с малки слончета. Оказа се че бащата е един единствен див слон, който навещава съпругите си от време на време и поддържа слонското поколение. Водачът ни бе местен доста интелигентен човек, казваше се Брама. Говореше приличен английски и познаваше добре района. Поснимахме слоновете и напъплихме в самата джунгла.

Вървенето ставаше в китайска нишка без много шум. Срещата с носорог нямаше да е приятна за никого и гледахме да я избегнем. Не случайно жертвите от носорози са с пъти повече от тези от мечки, пуми и всякакви други животни. Залезът бе мек и красив, а времето топло и приятно.

Читуан се оказа идеално място за разпускане и релаксация след интензивните преходи в планината и рафтинга по Кали Гандаки. Тук заварихме и първите приготволения за празника на светлината, известен още като Дипавали. Всички къщи бяха окрасени със почти новогодишна окраса, а пред вратите им вечер тлееха свещи, малки газови лампи разположени в сред фигури от цветя и цветен прах. Една от вечерите присъствахме на традиционният танц Тару представляващ древни ритми наподобяващи животински движения придружени от бой с пръчки. Танцът се изпълнява предимно от млади момчета в традиционии костюми. Изобщо цялото градче, което бе приело доста туристи в тези топли ноемврийски дни имаше празничен дух и предразполагаше към веселие. А непалците знаят как да се веселят, особенно мъжката им полвина. Интересно бе, че след почти 3 седмици тук, почти не забелязах активно участие от женската полвина в развлекателния живот на местните. По барове, ресторанти, дори и нощни клубове ако изключим обичайните туристи, човек има чувство, че се намира на гей парти. Явно някои културни различия не ми позволяваха напълно да разбера нравите и традициите тук.

НЕПАЛ 2010 - Реките

2011-03-16T11:40:00.000-07:00

Освен с величествените масиви на Хималаите, Непал е известна дестинация и за речен рафтинг. Тук разстилат водите си три огромни речни системи Коши, Гандаки и Карнали всичките водещи началото си от хималайски ледници и планински езера, снабдявайки с вода милиони хора. Централен Непал приютява речната система на Гандаки, състояща се от реките Калигандаки, Будхигандаки, Трисули, Сети, Мади и Дараунди. Калигандаки извира от Кралство Мустанг, слива се с Трисули и излива водите си в коритото на Ганг преди да достигне Индисйкият океан. Тя бе и наш домакин за следващите три дни. След като бяхме отрепетирали вече спускане и преобръщане седмица по-рано във водите на Трисули тук ни очакваха повече емоци, адреналин и най-вече вода! Натоварихме се на средно голям автобус Тата окрасен и обрисуван сякаш бе част от цирково турне, както изглеждаха и повечето автобуси в Непал.

Към нас се бе включила и Гери парапланеристката и определно бе извадила късмет, първо с готината ни компания, второ денят бе доста облачен и сив, което определено е радост за пилота-парапланерист в почивка. Водачите ни бяха от месен рафтинг клуб, като две нелошо изглеждащи девойки балансираха до някъде мъжкото присъствие. Баш водачът ни явно бе поработил доста време в Япония, защото бе крайно вежлив и всеки път когато искаше да каже нещо започваше със Лейдис енд Джентълмен и завършваше със Тенк Ю. В последствие стана почти пословична репликата му “Благодаря ви че ме слушахте чрез чуване”, като аз искрено се смнявах някой да го правеше чрез гледане например. Подрусахме се в Татата около 2 часа по завити и засукани пътища, наслаждавайки се на интересна смесица от рап, кънтри, рок и местни чалги излизащи от импровизираният плейър на автобуса, докато стигнем началната точка на спускането. Оказа се, че там не бяхме сами. Група от поне 30-40 израелтяни подготвяха 4-5 рафта за същият маршрут. Почти всички бяха млади момчета и момичета на по 20-30 години. Бях чувал доста митове и легенди за пътешестването на израелтяните по света след като изкарат задължителната си 3-годишна военна служба (в това число и жените), но тук видях чистите доказателства. Същите тези герои срещахме и по-късно по нашият път из други части на Непал.

Полувината от водачите ни се заеха със разпъване на рафтовете, а останалите заприготвяха обяд.

Всичко бре доста импровизирано, особенно измиването на съдовете, чиято процедура включваше потапянето на посудата през 5 кофи. На няколко пъти ми се струваше, че реката би свършила по-добра работа, но гледахме да спазваме хигиенната процедура. Храната бе вкусна, макар всеки път да се чудех защо все започвахме с бисквитите, които идеално биха вървели за десерт с чая и кафето.

Още първият ден ни предложи най-добрите бързеи наречени Малкият и Големият брат. Малкият го превзехме без гравитачни инциденти, но големият се оказа прекалено голяма хапка за неопитността на някои от нас и разбирайки че смъртните случаи не са рядкост тук си пренесохме лодките през бързея.

Тук стана голямо меле, тъй като израелската група също бе решила да пренася техният инвентар, а той не бе никак малко. Малко преди здрач се установихме на голям пясъчен плаж, опънахме палатките, напалихме и огън, който ни позволи да се поопознаем по-добре със водачите си, особенно с помощта на ракията и евтино непалско уиски. Липсваше само китарата която решихме, че няма да издържи на водния порив. Нашите домакини-водачи бяха доста вежливи и любезни и като цяло останахме доста доволни в сравнение с тези от планината.
И вторият ден реката бе доста бурна и ни държеше в приятно напрежение дали ще се озовем отново под лодката на някой бързей. На два пъти проявихме доста бързи рефлекси при балансиране на рафта, макар, че Лора в единият случай предусещайки евентуално обръщане сама скочи във водата, а ние не пропускахме да и напоняме за храбрата постъпка до края на пътуването.

Десетки водопади се спускаха към реката по стръмните зелени хълмове, разкриващи почти тропични пейзажи, напомняйки ми малко за вечнозеленият остров Кауаи.

Андро спаси положението със снимките със своят водоустойчив фото апарат. Бе заснел и доста видео материал с малката подробност, че повечето видео бе завъртяно на 90 градуса и трябваше да въртим лаптопа в последствие за да видим заснетото. Втората вечер лагерът бе близо до не голямо село, което ни спаси от жаждата за бира. Моята болест бе взела да изчезва и докато в планината си спестявах благодатната течност, мислейки за раздразненото си гърло, то тук и се отдадох напълно. Само кашлицата се появяваше вечер след като се хоризонтирвах, но всички явно бяха доста изморени щом никой не се оплакваше на сутринта. Близо до реката вървеше пътека и на няколко пъти групи от деца идваха при нас да се снимат или просто да се запознаем. Сутринта дори се появи една групичка ученици с учител, който извади мобилният си телефон и започна да ни снима, като че ли бе видял някакъв рякък вид животни. Един малчуган предишната вечер дори бе дошъл с пълна чанта с аплкохол и завъртя алъш вериша.

Третият ден бе спокоен и след няколко часово спускане придружено и с доза гребане, към обед достигнахме краят. Тук Калигандаки бе затворена от язовирна стена и единственият път по реката бе оратно по течението. По законите на Мърфи пак стана меле с израелтяните които пристигнаха по същото време. След малко фитнес за пренасяне на екипировката и последният импривизиран обяд всичко пак бе натоварено на Татата и поехме обратно към Покхара. Намирахме се посредата на пътя между Покхара и Лумбини, за където щяхме да потеглим на следващият ден, но нямаше как да не се върнем обратно в Покхара, където бяхме оставили доста багаж, а и всички си мечтаеха за вкусна вечеря във нашето кръчме. Минути след тръгването някои от водачите и някои от нашта група се покатериха на покрива на автобуса. Това е нещо твърде нормално за местните, тъй като ако един автобус със 30 седалки събира около 60 души вътре, то на покривът му можеше да се съберат поне още 30 в зависимост от останалият багаж. Автобусите бяха основен превоз в Непал поради липсата на влакове по тия чукари и стотици автобуси всекидневно сновяха между селца и градове превозвайки, хора, багажи, животни или каквото общо взето може да се качи. Возенето на покрива се оказа интересно преживяване. Качването става дори и по време на движение от прозорец над който има стълба. Скоростта на дали надвишава 30-40 километра в час, така че тази задача не изисква много катерачни умения. Те обаче идват в полза при по нататъшното пътуване, тъй като е необходимо да се хванеш или просто заклещиш за нещо за да не изпаднеш някъде по завоите. За мен бе останало място върху кабината и въпреки, че гледката и изживяването бяха неповторими следващите няколко часа не си чувствах ръцете и задника. След 50 километра и 2 часа спряхме за почивка и повече не ни разрешиха да се покачим от горе, тъй като местните полицаи правели проблеми. За сметка на това заваля, което бе единственият дъжд с който се срещнахме през 18 дневният си престой.

НЕПАЛ 2010 - Планините - Част 2-ра

2011-03-10T15:16:00.000-08:00

Първата нощ мина добре, ако изключим нарастващата ми настинка, която явно бях хванал малко след рафтинга, а изкачвайки се в планината положението само се влошаваше. Вторият ден се включихме в главната пътека, увеличи се броят на туристите, носачите, стъпалата, както и умората. Отдавна не бях правил 6 дневен преход високо в планината и въпреки няколкото похода през лятото на подобна височина, не се чувствах достатъчно във форма.

Хубавото бе, че капанчетата бяха на всякъде и зареждахме често резервоарите я с чай, я със бира. Водачът ни, носейки само малка раничка, търчеше напред назад да запазва места за спане. Оказа се, че мястото където бяхме решили да спим втората вечер бе вече пълно. Вариянтите бяха по-близката или по-далечна хижа. Тук нашите носачи не проявиха особенна кооперативност и почти направиха стачка отказвайки да продължат. Чачи приложи дипломатичен и спрадведлив подход предлагайки да носи единият денк, ако му платят, което не им се понрави, та щат не щат продължиха да пъшкат нагоре по баира.

Втората вечер също ни предложи забавление стил скандал с местните, тъй като при опит на Чачи и Лора да използват двете налични бани едновременно, по законите на скачените съдове, гравитацията или просто на всеобщата гадост, водата във горната баня спря, което остави Лора в неловкото състояние – гола и насапунисана да крещи за помощ наслаждавайки се на студеният въздух проникващ през липсващият прозорец.

Аз скромно чакайки своят ред за топъл душ станах посредник в решаване на проблема, който се състоеше главно във факта, че Лора беше в банята за коята се плащаше, а Чачи в безплатната. Не че някой сериозно прерита за едното евро, но въпроса бе строго принципен, а Лора със съпунисани очи чакаше решение на ситуацията. Местната Диди (означаващо на непалски Кака) закодкудяка напред назад, Лора все пак успя да дочака топлата вода преди тотално да бе замръзнала, а след това се завътря лек скандал с неопределена тема, в който Чачи държше високите фалцети и като че ли единственото, което не бе обсъдено бе бедственото положение на пакистанците след наводненията през Септември. Част от гостите на хижата също се включваха ни в клин ни в ръкав в разправията и след като бяхме наречени руски скандалджии и неблагодарници, всички частично мирясаха. След топла вечеря и четворка белот в която с Ицо претърпяхме громко поръжение от Андрей и Лора всички кротко заспаха. Само моята кашлица се увеличаваше прогресивно и нарушаваше тишината.

Ден три започна както обикновенно към 6 сутринта. Вече бяхме посвикнали с ранното ставане и безбройните стъпала и няколкото хиляди очакващи ни до базовият лагер на Мача Пучре не ни плашеха. Приближавахме заснежените върхове, буйната зелена разстителност взе да свършва малко над 3000 метра, като първо премина от цъфнали дръвчета до есенено-жълти цветове, а после съвсем изчезна. Бамбукът за моя изненада се срещаше на доста голяма височина, а храстите канабис си разстяха на воля на всякъде, дори красяха дворовете на къщите и хижите. Почти по здрач, който по тия ширини и дължини започваше към 4:30 следобед, пристигнахме на базовият лагер на Мача Пучре който се намира на 3700 метра надморска височина. Върхът е забранен за изкачване, но това не бе попречило високо планинската хижа да вземе това име. Китарата бе с нас благодарение на помощта на Андрей и тази вечер, въпреки липсващият ми глас пораздвижихме духовете. Е и ракията помогна - запасите ни се оказаха сериозни. Тук изкарах една от най-неприятните си нощи. Настинката, лошата кашлица в комбинация със лека височинна болест и решението ни с Лора и Андро да станем и продължим нагоре в 4 сутринта, почти ме бяха лишили от сън.

Денят за нас тримата наистина започна в 4, докато другите кротко си спяха. Аз лично се чувствах ужасно, но стъпка по стъпка към 6 вече бяхме стигнали крайната си дестинация – базовият лагер на Анапурна. Изгревът си заслужаваше. Заснежените върхове които ни заобикаляха и издигаха до 7-8000 метра почервеняха под първите лъчи на изгяващото слънце. Андрей бе единсвения смелчга да разпъне триногата и да улови красивия миг с фотоапарата. Ние с Лора крайно изтощени се мушнахме във столовата на една от хижите и се позатоплихме с по чаша две чай.

Час по-късно слънцето вече създаваше малко по-поносима атмосфера и ние също показахме носове навън. Не след дълго се появиха и останалите изтощени и несвикнали със височината. Бяхме на 4150 метра, което е горе долу границата при която човешкото тяло има нужда от аклиматизация, тъй като кислорода е едва 40% от този на морското равнище. Развяхме българският флаг вече постоплени и ободрени.

Нямахме много време за губене и след задължителните снимки поехме надолу. Движехме се с доста по-бърза крачка, въпреки че ни чакаха и няколко брутални изкачвания по обратният път. Силите ни се възвръщаха с намаляване на височината, а и бирата ставаше по-евтина. На шестият ден на обед вече бяхме обратно в цивилизацията или по-скоро в по-гъсто населения непалски свят. Покхара ни посрещна със слънце и студена бира, а ние отново не простихме на любимото кръчме унищожавайки по няколко стейка.

НЕПАЛ 2010 - Планините - Част 1-ва

2011-03-09T07:37:00.000-08:00

Бяхме в Непал по-малко от три дни, а имах чувството че е цяла вечност. Това беше добър знак и означаваше, че сме заредили манерките с емоционално гориво. Заредихме обаче и раниците, сложихме големите (по-скоро ненужни) туристически обувки и началото на ден четвъри сложи и началото на планинският ни преход (наречен по международно му – трекинг). Предварителната ни информация бе за крайната ни цел, продължителността на прехода и наличието на водач и носачи. Имахме цели трима такива, които трябваше да се преборят за 6 дни с по един 20-килограмов денк всеки, а ние да си веем байряците с малки ранички, като едни „истински” туристи. След 6 дни в планината установих, че човек спокойно може и сам да си носи целият багаж без да взима повече от 10-12 килограна със себе си. Беше нужен спален чувал, малко дрехи, обувки и вода. При нас май само ракията и суджуците навишаваха това тегло, но пък и носачите намазаха и от тях, така че всичко бе балансирано.

Крайната ни цел бе базовият лагер на Анапурна, което звучи на пръв поглед доста екстремно. Изразът „Базов Лагер” обикновенно се свързва с алпинизъм, снегове и виелици, липса на кислород, опастност за живота и доста хора биха обърнали гръб на такова начинание дори само при споменаване му. Реалността бе малко по различна. Не бих изключил напълно всички от по-горе изброените фактори, но този трекинг бе по-скоро екскурзионно летуване в Хималаите, сред красива зелена природа, студени планински потоци, оризови тераси, десетки махали и паланки и за бонус гледка към едни от най-впечатляващите заснежени върхове в света. Дори и на самият базов лагер нямаше сняг, въпреки че беше късен Октомври, а Чачи дори се качи по къси гащи и къс ръкав. Пътеките са добре утъпкани и обозначени. На много места имаш чувството, че вървиш по древен римски път павиран с монолитни камъни, което най-вероятно бе заради дъждовете през мунсонният сезон, които се опитват да заличат дори и най-здраво тръмбованите друми.

Още с първите си метри пътеката ни посрещна със стръмни стъпала, които ни подготвиха до някъде за останалите няколко хиляди такива, които ни очакваха във хаотичен ред през следващите няколко дни. За наша награда, след полвинчасовото начално пъшкане и привикване с обувки, терен и екипировка, ни очакваше лавка със Спрайт, Кола, Бира, Сникерс и всякакви други снаксове, а млада девойка твърдяща, че е от Тибет се опитваше да ни продаде всякакви дранкулки изтъквайки незавидното си геосоциално положение. Сигурно не преценяваше факта, че ако купим нещо само би ни тежало нагоре по баирите. Подобни магазинчета в последсвие установихме, че се срещат по целият път до самият базов лагер, а цените се покачваха правопропорционално на надморската височина. Тук в планинаната, както може и да се очаква, животът бе по-различен от равнините. Забързаният ритъм на големият град бе отшумял в тази идилия от зеленина, сняг и безкрайни сини простори. Непалците тук са три основни групи. Тези които движат туризма, било то притежавайки или работейки в хотели, ресторанти или просто лавки за лимонда, от друга старна носачите, които също частично учавстват във индустрията, макар и доста по-лошо платени и с повече мазоли по краката и обикновенните хорица, със своите оризови плантацийки, добитък, поминък или с две думи препитавайки от майката земя и бивайки свидетели на цялата сурия наречена туристически поток.

Пътеките минават почти през дворовете и къщите на хората, което позволява лесен контакт със тях, най вече с най-малките, за които бяхме приготвили джобове пълни с бонбони и други вкусотии. Посегнеш ли да дадеш бонбон на един хлапак се струпваха десетки други и криейки вече взетите лакомства протягаха ръце за още. Опитвахме се да бъдем щедри но справедливи, и да не отнесем после обвинения, че сме развалили здравето и зъбите на малките непалчета, тъй като зъболекър по тия чукари на дали се намираше лесно.

Групата от самото начало някак вървеше неравномерно. Аз помагах за този небалансиран безпорядък изоставайки назад заради фотографската си краста, особенно след като се разкриха първите главозамайващи гледки към Анапурна. Почти успях да се загубя, тъй като огладнелите ми спътници бяха решили да поспрат за обед, и дори след като ме бяха видели да ги подминавам никой не ми даде знак да спра. Все пак Андрей пое политическата отговорност и ме застигна докато изчаквах тактически на един кръстопът, спасявайки ме от две малолетни непалки, които от дума на дума взеха да искат пари и току виж бяха започнали да ми предлагат и нещо друго в замяна.

Тук, както и малко по-късно по време на пътуването започнахме да осъзнаваме как всъщност работи системата на местния туризъм. Десетки планински хотелчета тип хижи бяха пръснати по баирите, къде самостоятелно, къде на куп по целият път на трека. Цената на нощувката бе символично ниска, но не и безпричина. Срещу едно две евро можеш да преспиш почти на всякъде. Цена за топъл душ също е евро, дори се предлагат и безплатни бани които се отопляват само от слънчева енергия. Стаите са семпли, обикновенно състоящи се от 2 или 3 легла със чаршав и възглавница. Всеки си носи спален чувал, което до някъде е и разбираемо. Отсядайки обаче в подобно място от туриста се очаква да се храни в ресторанта му. Менютата не бълваха от кулинарно разнообразие и предлагаха почти едно и също на всякъде, изразено предимно в местният далбат – (ориз със леща, пилешко месо и различни задушени зеленчуци), спагети, пица, омлет, супи и чай. Цените бяха регулирани и се променяха само във височина. Храните не са ниски, но бяха поносими. Ако група с носачи се храни на определено място водача взима процент-комисионна от консумацията на групата и така се купува храна и за носачите. Ние обаче не бяхме много запознати със тези трикове и още от началото взехме да наблягаме на носените от нас луканки, пъстърми и сухи супи. Нашият водач хич не беше доволен от проявената от нас икономичност, която се отразняваше на хранодена и на носачите. В крайна сметка след един два леки скандала започнахме да инвестираме в местната кулинарна индустрия и всички бяха доволни. Носачите ни, както и водача бяха млади момчета обути в дънки, модерни дрешки, леки маратонки, а най-ценното нещо от личните им вещи бе мобилният телефон. Интересното бе, че въпреки отдалечеността от цивилизацията, телефоните на всички работеха, сякаш се намирахме в центъра на голям град. Дори и нашите тамагочита изпищяваха от време на време на най-неочаквани места. Аз предвидливо бях зарязъл моят в Покхара, където оставихме и доста от останалият ненужен багаж.

НЕПАЛ 2010 - Там горе при птиците

2011-02-22T08:27:00.000-08:00

Този ден имахме шанса да поспим по до късно. Аз обаче се будих на няколко пъти. Очакваше ни полет с параплан, и най-голямото ми притеснение бе времето. Събудих се в 6, на вън бе мъгливо и облачно, лошо. В 7 и 8 положението не бе по-различно и бях почти се отказал от шанса за хубав слънчев ден. Срещата ни с Гери бе в 9. Щастието ни споходи, защото към 8:30 сутрешната мъгла бе започнала да се надига и първите лъчи на слънцето се промъкнаха между облаците и скоро откриха синьото небе. Бяхме аз и Андро. За съжеление нямаше как всички (без водачите, които решиха да пускат пак рафтинг) да бъдем заедно, та ние с Андрей получихме доверието за първи полет с евентуален шанс за най-ясно време и потенциал за хубав снимки. Офисът на фрирмата за която работеше Гери бе съвсем близо до хотелът. Натоварихме се около 15-20 души в микробусче събиращо не повече от 10, плюс всички параплани, които бяха качени на покрива. Там се качиха и част от пътниците, което съвсем не бе необичайно за Непал. Излитането става от стръмна поляна на хълм извисяващ се на 700-800 метра над града. Десетки параплани изпълниха небето за броени минути, въртейки се като разпръснати от вятъра глухарчета. Честно казано малко ме беше шубе и независимо че бях скачал и със бънджи и бях правил скайдайвинг нещо под лъжичката ме свиваше. Всичките ми притеснения се разсеяха бързо след като Гери със самочувствие на ветеран с 13 годишен опит ни вдигна във въздуха. На Андрей се падна един французин, който се представи доста добре, тъй като летеше повечето време над нас.

Не мога да опиша гледката на заснежените върхове, оризови тераси, синьото небе и къдравите облаци погледнати от птичи поглед. Усещах малко от оргазма на птиците за които тези пространства са дом и малко завиждах на Гери за профсията й, хммм мнооого завиждах! Апаратът ми бе вързан за да не хвръкне самостоятелно под гравитачната сила и снимах доста, макар да ми се позавиваше свят поради факта, че издигането с парапланер ставаше със въртеливо движение при наличие на термика. Почти час си висяхме там горе. Хич не ми се слизаше, но първо не зависеше от мен, второ останалата част от групата чакаше своят ред. Лора почти бе решила да не лети, но след като ни видя какви сме ухилени и доволни бързо промени мнението си. Е после се оказа, че е повръщала след полета, но аз си мисля, че е било от щастие.

С Андро се завърнахме в хотела, където бяха Чачи, Ценко и Ицо. Всички се бяха насъбрали около следващото предизвикателство за деня – мотоциклетът. Аз тия превозни средства ги гледам малко със страх и почитание, главно поради факта, че се бях качвал не повече от 2-3 пъти в животът си на такова животно. Оказа се че да си вземеш мотор бе по-лесно от колкото да си купиш обувки. Трябваха няколко долара, самочувствие че можеш да шофираш и нещо което да оставиш като депозит, например шофьорска книжка (никой дори и не попита за нея). Аз бях с едни гърди пред Андрей, който щеше да се качи за първи път на мотор в животът си (или поне да кара такъв). Намерихме две отговарящи долу горе на непрофесионалните ни изсквания Ямахи, които ги даваше под наем момче от някакво чейндж бюро. Спазарихме цена от 7 долара за двата за полвин ден и след няколко опита да ги запалим се изстреляхме в трафика. Аз забравих да попитам най-важното – къде се намира клаксонът на моят, но скоро намерих тази животоспасяваща джиджавка. Понавъртяхме километри през останалата част от деня, като накрая вече се чувствах в абсолютно свои води по улиците на града, дори и в ляво движещ се трафик. Имах шанса и доверието да возя и Лора и Рени и Чачи, след като неговият мотор се развали и го зарязахме при някакви полицаи до един мост. Определено след това рокерско изпълнение желанието да си взема мотор обратно в къщи стана голямо.

Аз и Ицо - Непалски Рокери

Останалата част от групата също бе привършила с полетите и рафтинга и решихме да се доверим на Гери за избора на мястото за вечеря, като местна с опит. Не сгрешихме ама въобще. Заведе ни във скатано заведение имащо духа на Боб Марли, Кърт Кубейн и Чегевара. Повечето му маси бяха разположени просто върху рогозки на земята със завидно удобни възглавници разхвърляни по тях. Кухнята бе хубава и ефтина, музиката рапускаща изобщо релакс! Това ресторантче стана и едно от най-посещаваните от нас в Покхара, както и за цялото пътуване. Появиха се и още 1-2-ма българи кои работещи кои посещаващи Непал просто за купона. Късният сезон започващ тук през Октомври бе прекрасен вариант за работа и забавления след края на Българското лято.

НЕПАЛ 2010 - На път за Покхара

2011-02-18T11:44:00.000-08:00

Ранното ставане не притесняваше явно никого, а и гладът за нови емоции ни разбуди рано. Стегнахме багажа. Чакаше ни дълъг ден с крайна цел Покхара - туристически град на около 180 километра западно от Катманду. Още преди пътуването бях подхвърлил в един от безбройните организаторски е-мейли, че ще купя китара за да е по-интересно по-нататъшното пътуване. Оказа се че задачата ми се улесни много след като, вечерният пазач-рецепционист, имаше една на разположение и само тормозеше отседналите туристи с музикалните си опити през нощта. Помолих го учтиво да ни я заеме за 2-те седмици, есетсвено срещу отплата, което бързо го убеди и китарата стана 9-тият член от групата ни.

Отвън ни чакаше микробусът. Решихме да вземем по едно кафе, което се оказа интересна и не много бърза процедура. Съвсем в близост до хотела имаше кафене и за наше щастие тъкмо го бяха отворили. Късметът ни обаче спря до тук. Първо собственикът започна да го благослави и освещава, сякаш го отваряше за първи път или гонеше духове на зли демони. Петнадесет минути по-късно след цялата тази церемония запитахме: „Еспресо?” „Yes”, след което извади от хладилника пласмасова бутилка с тъмна течност, внимателно разля в три чаши и доля с вода. Не знам дали аз не знаех какво е еспресо, но това тук изобщо не отговаряше на моята рецепта. След това приготвените смеси бяха притоплени на парата на кафе машината и след като си поръчахме и захар, по две огромни лъжици се изсипаха на дъното на всяка чаша, а новата напитка спокойно можеше да се нарече захар с кафе. Оказа се нескафе, но нямахме много време за претенции, тъй , като вече бяхме загубили полвин час. За капак на всичко Андро реши да си вземе сандвич от същото място и чашата на търпението му едва не преля, докато сръчният майстор режеше сиренето със хирургична точност и скорост на костенурка.

Пътят от Катманду за Покхара се лакатуши по склоновете на стръмият каньон на Река Трисули. Още с напускането на столицата се натъкнахме на здраво задръстване, което психически ни подготви за следващите десетки километри по пътните артерии на Непал. Последните седмици преди да тръгна следях предаване по телевизията за екстремни пътища по света. В тези серии се визираха 3-ма канадско-американски шофьори, които имаха задачата да оцелеят по едни от най-опасните друми в Химайската част на Индия. Рекламата на предаването показваше пътища, където на всеки пет минути някой загива и то не заради високи скорости, а заради тесни, неравни, хлъзгави пътища граничещи с пропасти и каменопади. За наш късмет дъжд нямаше, но останалото бе на лице. Хубавото бе, че се движехме бавно, даже почти никак, но разминаванията със многоцветните камиони и автобуси ни вдигаха адрелаина дори и със скорост от 30 километра в час. Тук всеки шофираше така, че може да спре по всяко време, и може би заради това тройни и четворни изпреварвания по тесният път не водеха до сериозни инциденти.

Спукана гума или някоя по-тежка повреда се поправят направо на пътя, а спирането за тоалетна става директно на пътното платно поради липса на място в страни от пътя или просто за да те видят всички. Аз влизам, поне в Америка, в категорията на агресивните шофьори и дори и когато не съм зад волана трудно трая некадърни заплеснати шофьори. Тук обаче ме бе изпълнило такова спокойствие, примесено със страх и желание да оцелея, че направо се учудвах на нирваната на шофьорът ни с която посрещаше всички предизвикателства на пътя.

Малко преди обед, след като бяхме изминали цели 80 километра за около 4 часа, достигнахме началната точка на първият ни рафтинг по река Трисули. Сложихме бойните неупрени и маскирани като черни нинджи, тип тъмен балкански субект, се метнахме на един рафт и поехме няколко часово спускане под егидата на местен непалски водач. През шеги и закачки преминахме през няколко весели бързея, докато на най-неочакваното и сравнително лесно за преминаване място лодката се поддаде на въртящият момент на така нареченият „валяк” и всички се озовахме под нея. Бях пускал рафтинг няколко пъти, но обикновенно все си оставах във, а не под лодката. Усещането е странно, различно, пулсът ти се ускорява, не толкова от вълнение, колкото от липса на въздух за момента. В крайна сметка бързеят не беше брутален и след, като установихме че всички са живи и здрави и са на лице, трябваше да обърнем лодката и да продължим. На мен ми бе поставена бойната задача да спася едно две гребла плуващи не далеч от рафта. Стремглаво се втурнах след пластмасовите помагала и изгледах как рафта отплува по течението. Не че безвъзмездно ме оставиха като корабокрушенец в самотните води на реката, но трябваше да се насладя на спускането във бурни води само по една жилетка. За сметка на това не можах да спася нито едно гребло. Някъде между преобръщането и повторното ми качване в лодката се беше появил Чачи със спасителният каяк, но имаше още двама за доспасяване, та реших да не се възползвам от превоза.

В крайна сметка, след като гонихме Марчето 15 минути по скалите, тъй като бе отказала да влезе пак във водата сред шеги и закачки пак поехме по реката, този път без други гравитачни инциденти.

Отново в мукробуса, задействахме и китарата и въпреки, че Марчето не одобри на 100% репертуара ми от песни с любовно-отмъстителен характер, настрението бе на шест, подпомогнато от бутилка хубаво уиски.

Пристигнахме в Покхара привечер. Успяхме за първи път да зърнем снежните Хималайски ридове под лъчите на залязващото слънце, както и снагата на Мача Пучре – свещенният горд исполин. Името му означава на местен език „рибя опашка”. Извисява се като един Матер Хорн на фона на хималайските си събратя и вдъхва респект сред всички, може би най-вече заради факта, че е забранен за изкачване и си остава неизпълнима мечета на алпинистите.

Още с влизането си в Покхара човек за малко забравя мръсотията и пренаселеността на Катманду. Търговската улица е широка, приятно подредена, а светлините на ресторантчетата предлагащи многонационална кухня придаваха на градчето едно по-цивилизовано курортно излъчване. Хотелът ни бе почти до езерото до което бе разположен града. Въпреки умората имахме още сили за хубава вечеря и бира разбира се. Към нас се присъединиха Гери и Давид. Гери е българка, която работи като пилот на парапланер. Дейвид е американец и той прави същото. Оказа се, че този район събира десетки търсачи на силни усещания, кой заради работа, кой заради развлечението. Гери бе и моят пилот на другият ден във висините над Покхара.

Непал 2010 - Ден Първи в страната на вечно заснежените върхове

2011-02-03T10:36:00.000-08:00

Не знам дали няколкото часа сън бяха достатъчни да погасят натрупаните емоции от пътуванто, срещата с добри познати и изпитата ракия, но имахме набелязан план за деня и в 7 сутринта вече ни чакаше микробусче за старинният град Бакхтапур. Другарят организатор от местната агенция ни посрещна ведро и аз получих комплимент, че приличам на непалец, което можеше да ми е от полза, например ако знаех поне няколко думи на местният език. Групата ни се понесе по тесните, разбити улици на Катманду и сега за първи път можех да видя на светло къде се намирам.

Тук не е лошо лирически да се отклоня и да се опитам (ако е изобщо възможно) да опиша улиците, превозните средства или всичко това което се движи и е наречено Непалски трафик. Лявото движене е най-малкото объркващо нещо в този динамичен самонагаждаш се феномен. По разбитите улици се предвижва всичко което има поне две колела или два крака. Единственото правило е, че няма такова. Първата необходимост за да оцелееш в тази пътна битка е наличието на клаксон. Може би поради тази причина хората и животните са с най-малко облагодетелствани. Ако някой се сети да изобрети клаксон за пешеходци, определено би имал исторически бизнес успех в тази част на света. Клаксонът е жизнена необходимост. Не знам дали местните власти изискват да притежаваш шофьорска книжка за да управляваш каквото и да е превозно средство, но със сигурност изискват да знаеш къде се намира бибитката му. Лунната соната изпълнена от хилядите клаксони в неравномерен морзов код, носеща се неспирно по улиците и набиваща се в ушите и мозъка съобщава за изпреварване, пресичане, завиване, приближаване, отдалечаване или просто за привет, което напълно успяваше да запълни липсата на каквито и да е пътни знаци, маркировка и най-вече светофари. Всъщност за 18 дни видяхме цели два, които не работеха, а полицаи с дълги палки се опитваха да вкарат ред в безразборният поток от коли, мотоциклети, автобуси, рикши, крави и пешеходци и най-учудващото е, че някак си успяваха и цялата тази вълна от движещи се обекти се успяваше да достигне от точка А до точка Б почти без произшествия. Единственият инцидент на който бях свидетел за целият си престой бе в малко селце на път за рефтинга ни по реката Кали Гандаки, където моторист и спътникът му, носейки 4-5 метрова стълба побутнаха една баба оптивайки се да се промъкнат между нея и един автобус. Бабето падна, после бързо скочи и се поотупа. Мотористът обаче спря и за да не предизвика многострадално стълкновение на хора метна бабата на мотора в знак на съчувствена солидарност тръгна да я кара на някъде, а спътникът му със стълбата остана да чака.

Тук мерната единица „една боя разстояние” бе прекалено голяма за да опише близостта с която се разминаваха превозните средства и всеки път когато към нас се бе насочил поредният автобус или камион всички се кръстехме и четяхме будистки моливи.

Пътуването по запрашените, почти асфалтирани улици на Катманду ми напомни носталгично разбитите улици по българските села и по-бедни квартали на големите градове. Тук обаче колорита, неподредеността и мръсотията надхвърляха с пъти нашите родни нескопосани пътни артерии, което почти хвърляше България в цивилизованият свят.

Стигнахме Бакхтапур. Почти веднага западният турист (този път и ние влизайки в тази категория) става мишена на местните търговци, пласьори, просяци или просто любопитни хорица особенно на оживено туристическо място като това. Младо момче веднага предложи услугите си за гид-разводач из града, като цената от десет долара падна бързо на пет, след неизбежният пазарлък.

Бакхтапур е интересно място и на пръв поглед сравнително чисто в сравнение със останалата част на града. Старинни хиндуистки храмове изваяни от камък и дърво безмълвно наблюдават преминаващият поток от туристи и търговци в безвъзвратният летеж на времето. Няколко часа на дали са достатъчни да почувстваш древната осанка на града, но притичвайки от площад на площад, заглеждайки се по дърворезбите на кама сутра, безбройните изображения на хиндуистките богове, с лица на слонове, маймуни и всякакви други демонични същества, преследвани от улични търговци успяхме да убием няколко часа, през които нашият дълбоко посветен на задължението си гид явно съжаляваше, че се е захванал с нас за два пъти по-дълго време и на два пъти по-ниска цена. Установихме, че местното население, въвлечено по-някакъв начин в туристическата индустрия знае английски поне до толкова до колкото може да върви пазарлъка. Доста умело им се отдавха въпроси като „Как се казваш”, „ От къде си”, при което често след отговора България, някои дори започваха да подхвърлят развалени изречения на руски, което събуждаше скрити в нас чувства към братският нам народ и език. Туриста в цял свят е считан за машина на пари, тук това съвсем не прави изключение. Доста отдавна съм се отрекъл от стандартният туризъм в стил билетче-снимка-сувенир. Тук за съжаление извървяхме една такава утъпкана туристическа магистрала, но местата определено бяха нещо ново за новопристигналите ни очи, а натуралността на всичко разсейваше чувството на музейна обиколка. Тук всяко място те кара да участваш във битието му и разказва само за себе си много повече от колкото някой разводач или брошура.

Завърнахме се в Катманду и се отправихме към Голямата Ступа. Ступата е свещен Будистки монумент, представляващ куполувидна структура с размери от тези на малък камък, до сграда с големината на храм-паметникът Александър Невски. Тази бе определено голяма и величествена. Множество монаси и поклонници сноват в кръг въртейки молитвените колела-барабани, отправяйки своите молитви и желания към Буда сред благовонни аромати и стотици туристи. Хиляди многоцветни знаменца окрасяват комплекса с изписани по тях молитви, а кофи с боя се въртяха из въздуха и дооцветяваха ступата в изкрящи цветове.

Седнахме за обед в ресторантче на покрива на една сграда с хубава гледка към ступата и планините. Заснежените хималйаски върхове за съжаление не се виждаха от тук. Първата среща с местната бира с непредсказуемото име „Еверест” беше приятна, а и размерът на бутилката от 640 милилитра (точно два пъти по-голям от американските си събратя) вдъхваше доверие и предразполагаше за дълготрайни взаимоотношения.

Следващата ни спирка за деня беше интересно и странно място – погребалният комплекс Пашупатинатх (не се и опитах да го произнеса). Тук отново билетът за вход е 10 пъти по скъп за туристи от колкото за местни, което си е един вид отмъщение на всевишния за подобното ни отношение към чуждите туристи в България преди години, че и сега. Фактът че по-рано през деня бях оприличен на Непалец не ми помогна много за да мина по тарифата за местни (предполагам камерата ми за хиляда и кусур долара ме издаваше). Мястото определено е различно и не се вписва в стандартния стереопит на тусристическа атракция. Тук се изгарят труповете на умрелите и то съвсем пред погледите на опечалени и туристи. Комплексът е разделен на части и в зависимост от хората, кастовата им пренадлежност и заможност (докато са били сред живите) – услугите се прилагат на различни места и в различни условия. Явно и по пътя към отвъдното всичко има своята цена и преоритети. Прахта от умрелите се разнася по многоцветната, мръсна река, димът кръжи наоколо и създава още по-подтискаща атмосфера, което съвсем не пречи на десетки маймуни, просяци, крави и хиндуистки поклонници (аз ги нарекох артисти) да поддържат съжителство в тази атмосфера.

Комплексът "Пашупатинатх"

Церемония по кремация

Хиндуистките поклонници-артисти са друго интересно явление. Шарените им одежди и многоцветният грим привличат вниманието на туриста-жертва, но дори и най-беглият опит за снимка те посреща с протегната ръка просеща за някоя пара, което някак ми напомни за булеварда на славата в Холивуд, където картинката е почти идентична, единствено развиваща се в малко по–цивилизованият свят. В най-лошият случай артистите те маркират с точка на челото, наречена "тилака" даваща щастие, символизираща третото всевиждащо око отварящо вратите към медитация и духовно просветление. Тук вече нямаш избор и спонсорираш безвъзвратно местният маскарад.

Хинду "Актъорите"

Хубаво е човек да се докосне и разбере древните, източни учения, философията на будистите и скромните им, но възвишени разбирания за живота, вселената и всичко останало, но тук както и почти на всякъде другаде по света, религията се е превърнала в местна атракция и средство за препечелване, за което бихме могли да виним само и единствено себе си.
Първият ден в Катманду и в Непал определено ни зареди с много емоции. Групата се опозна набързо и букетът от индивидуалностите ни предразполагаше към интересно пътуване. Още този съвсем първи ден ни сблъска и със друг един неизбежен елемент от местната култура, който щеше да ни съпътства през целият път – пазаруването или по-скоро пазаренето. Турция е единствената съседна на България държава в която още кракът ми не е стъпвал и може би за това нямах много опит и самучувствие в ритуала на спазаряване. Някой казват, че това или го имаш или не. Аз съм по–скоро от ощетените, но тук в Непал посъбрах малко опит. За предстоящият ни Хималайски трекинг ни бяха нужни някои придобивки, които бяхме решили да набавим от местният пазар. Тук имаше и от пиле мляко в областта на алпинизма, къде във вид на оригинални, къде не чак толкова стоки, но за цени почти 5 пъти по-ниски от тези в Европа или Щатите човек можеше да бъде горд притежател я на пухен чувал, я на някое якенце, обувки или каквото ти душа пожелае. Ние направихме оборот предимно на чували и пухени якета мислейки за студа в планината. Чачи нашият водач, явно имайки опит от предната година, а и от всякакви други пътувания по разноцветни дестинации по света се изявяваше най-умело във изкуството на пазаренето, успявайки да смъкне цените с почти 70%. Аз се сдобих със пухенка за $30 (струваща поне $150 в Америка), пак не без помощта на Чачи.

Бродейки по пъстрите търговски улици на квартала Тамел, в който се намираше и нашият хотел, със Лора и Ицо попаднахме на уличен фестивал. Какъв по-добър начин да усетиш местните нрави от музиката и танците им. Млада двойка кършеше снага под ритъма на силна фолклорна музика. Заехме бързо места на масата на едно кафе, което беше съвсем до сцената и пийвайки кафе и коктейли убихме няколко часа в тази интересна атмосфера. Музиката, както може и да се предположи, беше смесица от индийско-китайски ритми. С две думи хареса ми сладникавата комбинация от тези две музикални школи. Втората част на концерта бе изпълнението на музикална група от 5-6 души включваща комбинация от духови, струнни и ударни инструменти. Почти два часа продължиха изпълненията в стил буда бар, което вкара достатъчно настроение на няколко местни младежа да заподскачат пред сцената, сякаш бяха на концерт на най-любимата група в животът си. Интересно беше, че танцуващите бяха само момчета. Не бях останал с впечатление, че тук жените и момичетата се третират със строгостта на мюсюлманските разбирания за половото разделение. Все пак в Непал мюсюлманите за разлика от Индия и Бангладеш, почти липсват, но явно или свенливостта или други културни предразсъдъци спираха девойките да се отпуснат под ритмите на музиката, за разлика например от своите връстнички в родна България, които безстрашно развяват нежни снаги под ритмите на чалгата. Към края на еуфорията танцуващите бяха и от двата пола, но само заради включването на няколко туристки в това число и Лора, която сияеше от радост. Все пак бяхме ваканция, и то на място което спокойни бих описал, като Хипарският рай за западняка. Тук се чувстваш в друг свят, където времето няма особенно значение, дрехите и грима задоволяват единствено собствената ти нужда от спокойствие и медитация, а хората на пръв поглед изглеждат приятни и добронамерени.

Вечерта завърши със обилна вечеря във двора на претъпкан от туристи ресторант в близост до хотела. Ток в хотела нямаше, но за сметка на това имахме по-голям късмет със водата за къпане.

Непал 2010 - Катманду

2011-02-03T10:25:00.000-08:00

"Първи мигове"

Шестте часа се изтърколиха сравнително бързо и след малко сън и две дози калории от пластмасови чинийки самолетът бавно и сигурно започна заходът си към летище Трибуван в Катманду. Първите ми усещания бяха за приликата му със старото Софийско летище, бледа светлина, тесни коридори, застоял въздух, а стените и таваните бяха декорирани с орнаменти, като на Тревненската автогара. Колкото и да не исках реших да сменя малко пари още на летището. Оказа се, че курса е доста по нормален от колкото курса на валута сменена на Софийското летище.

Платих си $40 долара за виза, чиято процедура бе сравнително лесна, но за сметка на това в процеса бяха ангажирани 4 души. Един взема парите, друг бие печта, трети събира бланките, които грижливо съм попълнил с въпроси, „Къде ?, Кога? За колко време?” и поради каква причина. Определено не влизах в категорията бизнес пътуване, но процедурите са си процедури. Явно и в Непал се търсеха всевъзможни срества и начини да се намалява безработицата, което се затвърди и след като на няколко пъти по-късно видяхме как с една лопата могат да работят едновременно двама, че и трима души. Взех си раницата и тръгнах към изхода. От всякъде се налепиха представители на местната таксиметрова индустрия, дебнещи за жертви като мен. Тук за съжаление направих и първата си голяма грешка. Само 5 минути след като излязох от летището вече се намирах във една трошка, която имах чувството, че след като ме остави ще я закарат в авто моргата. Никакви табели, знаци или какводо и да е било че се намираш в таски. Явно факта че се движи (дори и с прибрани странични огледала), и има едно одеяло на което да седне „пътника” е достаъчно за да стигнеш от точка А до точка Б. Е трябва да знаеш и адреса, който в моят случай беше много точен : Хотел „Ред Планет” във квартала Тамел. „ А...знам го..” каза недоверчиво така нареченият таксиджия на развален английски, и за по сигурно си взе помощник явно да не реша да избягам, макар че не знам дали имах голям шанс. Тук установих за първи път грешката си. Не бяхме се разбрали за цена, а дори не си и помислях да видя отчитащ апарат. В крайна сметка след едно сравнително дълго пътуване по тъмни и разбити улици и след като през главата ми мина поне 10 пъти мислта, че на дали изобщо ще стигна в цяло състояние до хотела стигнахме на тясна (мааалко по-светла) уличка и аз олекнах с $20 за комфортното превозване. Бях в крайна сметка щастлив, че първо съм цял и второ, че видях табелата на Хотел „Ред Планет” (Червената Планета). Часът беше към 11:30 вечерта местно време, а голяма заключена решетка затваряше входа към така нареченият хотел. Миг по късно обаче унифромено лице (тип пазач) явно преценявайки, че отговарям на описанието турист носейки две раници (макар че минавах и за непалец) ми отвори вратата и на горния етаж се озовах на рецепцията. От вътре нещаща изглеждаха доста по-обещаващо от колкото отвън. Чевръст непалец подскочи зад гишето и без да съм отронил и дума дори той изкрещя – „Булгария”. Яавно бях очакван гост, което дори ме накара да се усмихна, след черните мисли в таксито. „Стая 204” каза на развален английски и ми бе връчен ключ с ключодържател 3 пъти по-голям от самият него. Трябваще да свикна с тези атрибути, тъй като по-късно по Хималайските хижи ключодържателите спокойно можеха да свършат работа и като дъска за рязане на суджук.

Влязох в стаята със мисълта, че поне един познат човек ще ми се метне на врата от радост, или от други сантиментални чувства, че и аз съм успял да се добера до тук. Едиственото нещо обаче което намерих беше неразопакована раница. Побързах да видя кой ще ми бъде съквартирант, и с радост установих по все още висящият етикет, че това е Лора. От нея обаче, както и от всички останали нямаше и следа. До накъде харесвах мистичността на ситуацията, като в ромах на Чейс, но дори и портиера-реципционист, подрънквайки на стара китара, само ми каза, че всички са излезли преди около 2 часа. След като видях и мобилният телефон на Лора оставен в стаята, надеждата ми да ги открия поне за момента, започна да се изпарява. Реших, че един горещ душ няма хич да ми навреди след 2 дни по самолети и летища и скочих директно в банята, която определено надмина очакванията ми. Малко след този хигиенен благодат дочух познатите гласове. Групата се беше появила. Тук може е би е момента да представя на бързо членовете и. Бяхме общо 8 души. Познавах само 2-ма. Съквартирантката Лора и Андрей. Останалите членове бяха Чачи – организаторът от Х-клуб, Мария (Марчето), също от организаторите. Те двамата бяха идвали и правили това пътуване предишната година, и като най-врели и кипели в Непалската действителност разчитахме на тях за всичко, и честно казано свършиха перфектна работа, за което съм им много благодарен.

Другите бяха Ценко и Рени – семейство ветеринари от Тутракан (големи сладури) и Ицо, който частично беше член на Х-клуб.

Обратно в хотела, чувайки познати гласове слязох да се срещна със всички. Запознавания, прегръдки, радост, емоции. Пътуването вече започваше във пълната си сила. Май на никой не му се спеше, макар и изморени от пътуването, та част от групата се събрахме в нашата стая за споделяне на емоции от пътя и най-вече да се насладим на блага българска ракия. Всеки бе помъкнал завидни количества от този ценен елексир, както и сериозно количество, лукакнки, пастарми, суджуци и други подобни кулинарни блага, които ни съпъстваха през целият път. Скоро умората взе превез и след като Лора след час и нещо канене и помотване с ужас установи, че водата е спряла, и то не само топлата, си остана некъпана, а тя (макар и идвайки само от Испания), бе прекарала 3 дни по летища и паланки и определено душът и бе неустоимо желание. Всички се опитахме да поспим, че ни чакаше дълъг ден,който трябваше да започне още в 7 сутринта на другият ден.

Непал 2010 - Началото

2011-02-01T11:25:00.000-08:00

"Пътят"

Последният ден преди дълга отпуска винаги е подчинен поне на 3 правила:

1. Всеки иска нещо в последният момент
2. Времето минава бързо, а остават още 100 неща за дооправяне.
3. Всичко останало се свежда до първите две точки.

Този ден не бе по-различен. Колкото и да се опитвах да се настроя на мисълта, че същата тази вечер започва едно интересно пътуване, малките неща в работата все още ме държаха в малко напрежение. След само 40 минути закъснение хлопнах врата на офисът ми, която не мисля, че щеше да ми липсва през следващите 3 седмици и се отправих в къщи за да дооправя почти нареденият багаж. Колкото и всичко да беше почти подредено 2-те раници бяха готови за път чак в последният момент. Часът беше едва 6 вечерта, а полетът ми беше час и полвина след полунощ. Сибин трябваше да ме закара до летището, но преди това имахме малък план-програма. Предстоеше да гледаме предсезонен баскетболен мач и то на живо - Лейкърс срещу Юта. Бях успял да взема 6 безплатни билета за мача и заедно с още двама приятели, мой колега и синът му се насладихме на загубата на Лейкърс...(поне аз). Другите на дали. Оставащите 4-5 часа преди полета бяха достатъчни за 2 чаши вино на изпроводяк при Марияна и Марти, където си казахме чао и малко преди полунощ вече чеквах багажа за Непал.

Нямам много любими летища и определено международният терминал Том Брадли на Лос Анджелисткото летище не е от тях. Объркан, скучен и за капак на всичко липса на всякакви магазинчета и ресторантчета след скенерите. Бързо (след 2 ненужни обиколки по етажите) намерих гейта си. Нямаше как да го пропусне човек. Джавкането на китайски се процеждаше през ушите ми от далеко, а за сметка на възможността да му се наслаждавам в следващите часове, почти нямаше и място за сядане. Явно трябваше да свиквам с мисълта, че отивам на място където всичко това ще е твърде нормално и обичайно.

Качването в самолета, беше изпитана процедура в следният ред, бизнес и първа класа, инвалиди, майки с деца, кой да е с деца, позакъснели от първа класа, чак после идва реда на простосмъртните като мен и за щастие (понеже бях на един от последните редове) имах шанса да се намъкна с първата група икономични туристи. Късметът ми свърши до тук. Оказах се на средната седалка между една двойка американци, които ме помолиха да седна до прозореца. Естествено се съгласих, знаейки че следващите почти 15 часа полет щяха да бъдат през тъмната страна на земята и единствената възможна гледка през прозореца щеше да е само мракът. Скоро след излитането установих, че на новото ми място до прозореза с идеална гледка към нищото в тъмнината, слушалките или по скоро джакът за тях не работи. След няколко опита на стюарда да поправи тази нередност, включшащи 3 смени на слушалките и 2 рестартирания на системата, бях учтиво преместен почти най-отпред. Еуфорията ми беше двойна, защото вече можех да изгледам някой друг филм, а и точех зъби да изляза сравнително бързо от самолета, когато установих, че ръчният ми багаж бе останал отзад. Поне убих 3-4 часа във филми и музика. Интересно бе че след като самолета излетя към 2 през ноща, час по-късно стюардите се втурнаха да сервират храна. Бях далеч от мисълта, че всички пътници бяха гладували целият предишен ден, само и само да се насладят на претопленият в пласмасови чинийки полу-готов буламач, но явно процедурата си беше процедура, а повечето незаспали пътници кротко си изядоха поднесените им порции. Мен ми беше вече лошо, може би най-вече заради 2-те големи бири и няколко чаши вино преди полета (на гладен стомах). Храната от пластмасовите чинийки никак не подобри положението и това което си мислех, че ще ме застигне чак нейде из Непал, вече беше реалност. Трудно е да обясниш 15 часов полет. Малко сън, храна, филм, задремване, съседа хърка, съсесда си е сложил крака върху твоя, също и ръката, пак филм, храна, съседката иска да отиде до тоалетна, пак храна....изобщо скука.
Час преди кацане се завърнах тържествено на първоначалното си място до прозореца (на почти последния ред), което този път беше възнаградено с не лоша гледа към наближаващият Хонг Конг. Тук за първи път взех да усещам, че наистина съм уволнявка във ваканция. Хонг Конг (както и Непал) ми бяха мечта отдавна, която бавно и прогресивно се осъществяваше. Трябваше да се насладя максимлано на целият този букет от емоции, така че със една голяма усмивка и много търпение кацнах за първи път на Азиатска земя.

"Хонг Конг"

За Хонк Конг бях чел достатъчно и имах план за следващите 11 часа (които ми оставаха до следващият полет за Катманду). Нямаше много време за губене и стремглаво (след 20-те минути чакане за излизане от самолета) се впуснах към града. Минаването на митниците беше бърза и лесна задача. Ползвах за първи път новоизваденият ми Американски паспорт. Метрото стига за 25 минути до острова срещу $13 (100-хонконгски). Оказа се че има и 4 пъти по евтин вариант, който отнема само 20 минути повече, но това го приложих едва при престоят ми на връщане от Непал. Самото пътуване с метрото е предимно над земята и разкрива още от самото си начало многобройни квартали от десетки небостъргачи, наблъскани в групи по 10-20 и сместени в такава близост един до друг, че дори е трудно да видиш между тях. Явното ограничение от малката територия, беше развило жилищното строителство във вертикална посока и макар всичко това да изглеждаше грандиозно и впечатляващо на пръв поглед през окото на новопристигналият турист, на дали местните обитатели бяха на същото мнение, особенно ако не дай си боже им спре тока и трябва да се изкачат до 38-ят етаж пеш, макар за сметка на това да имат превилегията да поискат на съседа си от съседният блок на близък етаж пакетче захар или сол и той без никакви проблеми да го подхвърли през терасата.

Метро станцията Хонг Конг е огормна и грандиозна (е не чак толкова колкото Софийската гара). Десетки ескалатори свързват 2-те нива на метрото със 3-те нива на улиците, пристанището, куп магазини и бизнес центрове. И макар, че всичко е и на английски и имах 3 карти на района ми отне 15 минути да се ориентирам къде съм и на къде трябва да тръгна. Сутрешните часове бяха обсипали улиците със забързани минувачи, повечето прилежно изтупани във бизнес облекло. Трафикът от хора беше почти сравним със трафикът от коли по магистралите на Лос Анджилис. Мостове и виадукти пресичат забързаните булеварди и улесняват доста предвижването на два крака в този мравуняк от коли хора и високоетажни сгради. Един ескалатор дори свързаше над 6 улици, като предлагаше хубава гледка на забързаният град от високо. Беше едва 9 сутринта, но влагата се процеждаше на всякъде.

Първата ми цел беше небезивестният Виктория Пийк (Връх Виктория). Тук навигацията ми удари на камък заради имената на улиците, а и всички запитвания към местни люде на къде да вървя бяха посрещани със замислени и учудени погледи сякаш бях попитал за пътят към Айфеловата кула или Тадж Махал. В крайна сметка моят картографско-навигационен нюх ме закара на точното място и то в подходящото време. Тълпите туристи още не бяха напъплили и имах рядката възможност да се насладя на гледките от кулата на върха почти сам. А те бяха впечатляващи. Дори и Ню Йоркският Манхатън, бивайки най-забележителният скай-лайн в Америка отстъпваше на тази гора от небостъргачи стигащи до където ти стига погледът.

Следващите няколко часа къде пеша, къде с трамвай успях да се слея за малко с духа на града обсипан с изрядно подредени бизнес центрове, конкурирайки се с тези в Лондон и Ню Йорк, малки но красиви паркове, като малки джунгли всред гората от небостъргачи, както и бедни квартали показващи може би същинският Хонг Конг и въпреки западният си облик напомняха, че все пак това е Китай. Аз точно това исках да видя и усетя. И мисля че за времето което имах частично успях, особенно след като реших да пооправя не много добре чувстващият си стомах със възможно най-предизвикателната улична храна която видях. Харесах си няколко неизвестни за мен кулинарни обекта набучени на малки шишове. Процедурата по пригтвянето им включваше запържването им във вряло олио и поръсването им със лют, не крайно лош сос. Определено този мой обяд беше доста по-вкусен от колкото изглеждаше и в крайна сметка дори се почувствах по-добре. Явно поговорката клин клин избива имаше приложение и на местна почва.

Хванах ферибота към сушата – Ковлун. Билетчето е само 30 цента, колкото струва и това за трамвая. От Ковлун се вижда самият Хонг Конг във истинската му светлина, особенно вечер, макар аз да нямах този шанс. Пообиколих по крайбрежието. Тук се намира така наречената Алея на звездите, местен вариант на Холивудската, макар тази дори и по къса да ми хареса много повече. Оставаха няколко часа до следващият самолет и поради факта, че дори не бях проверил дали полетът ми не беше променен или отменен трябваше да поемам обратно към летището проправяйки си път през пазари, строежи и най-вече сред интересни хора.

Хонг Хонг

Алеята на звездите

Статуя на Брус Лии

МИГ ОТ БЕЗВРЕМИЕТО

2011-01-28T11:30:00.000-08:00

Среща с Володя Сорокин – пътешественик и гражданин на света

„ Мамо ...искам кон!”, ....”Защо Володя?” - За да обиколя света!”

„Седях зад тъжният прозорец и гледах сиви лица, загърнати във дебели безцветни шуби да пресичат улицата запътени към поредният си сив работен ден и се питах „ Искам ли да бъда като тях....?” Така започва Владимир (Володя) Сорокин своят разказ за детските си години в родният си град Куйбишев (днешна Самара) в Русия опитвайки се да отговори с прости думи на въпосът ни – „Защо?”. Поглажда побелялата си брада и коса които не са виждали бръснач и ножица от 4 месеца, усмихва се приятелски и отпива чаша вино. Сините очи са честни и откровенни. Радва се на кратката топлота която можем да му предложим. Та нали и ние сме имигранти, биейки се в гърдите, че сме граждани на света, уж знаейки какво е да си далеч от всичко близко и родно, но накрая разбираме, че просто сме закотвени на далечно място и ни липсва нещо много силно....свободата да сме самите себе си.

„Нямам кола, нямам къща и вила, но имам целият свят!” 16 години, 60 000 километра и 64 страни са изградили простата фолософия на Володя – да се наслаждава на всеки миг без часовник и без календар. Отдавна не се радва на материалните неща и макар да му липсва малко топлината на любимите му жена и дъщеря, движещата сила да бъдещ сам господар на времето и пространството го тласка напред към далечното и незпознатото.
Володя е тук в Лос Анджелес на път за Аляска. Пътуването му е започнало преди 4 месеца и полвина в столицата Уошингтън ДиСи. Изминава по 100-на километра на ден с минимален бюджет и с голяма усмивка – „Всеки ден съм като на война! Колите прелитат покрай мен като снаряди, а малките камъчета, стъкла и други отломки по пътя са като куршуми, но господ е с мен!” Всеки ден започва със молитва – Псалом 90, овесена каша и чай. „ Това което ме радва най-много е да виждам как всеки ден изгрява слънцето, да слушам природата, да наблюдавам като малките деца онези неща които ние възрастните не забелязваме.” Видео Камера, фотоапарат, диктофон и бележник са неразделна част от 40 килограмовият багаж окачен по колелото марка „ДРАГ”. „ Всичките ми велосипеди са били български.... Първото (още го пази) с което стигнах до Австралия беше БАЛКАН, но със френски скорости и елементи. Това което беше френско се въртеше, а това което беше българско не!”-шегува се Володя. Първата видео камера - Панасоник е била предоставена от Атланстическият клуб от самият Соломон Паси. Володя има 16 филма и е издал 2 книги, но в България трудно намира реализация на своето творчество. Сега търси шансът си в Америка. Има зелена карта и иска да стане гражданин и на тази държава и то точно в Аляска, територия някога притежавана от Русия. „Искам да направим шоу със Сара Пелин”, казва закачливо пътешественика. След два дни има среща с оператори от Дискавъри Ченъл, които са го спрели случайно на улицата в Лос Анджелис. Дано има късмет с Холивудската си мечта, защото го заслужава. Володя има две висши образования, работил е като режисьор в България и разбира занаята. „ Исках да стана режисьор и в Америка, но разни други като Спилсбърг и Камерон малко ме бяха изпреварили, а не знам добре и езика”. Жена му е българка- Лили, срещат се в Русия. Преди 4 месеца е станал дядо. Иска да се върне поне за малко при тях да поглези внука, но мечтата му е да обикаля Средиземно Море с малка яахта или да продължи около света с мотор. Володя е на 58 години, но е сигурен, че ще живее поне до 90 и не иска да губи никакво време. „Искам да живея сега!” В България купува първият си велосипед когато е бил на 28 години и започва своите пътешествия, като обикаля България послучай 1300 години от създаването й, изминавайки 1300 километра за 15 дни. Следва обиколка на Балканите, пак обиколка на България по цялата и периферия, после следват Азия, Австралия, Европа, Африка, Северна Америка. Не е бил единствено в Южна Америка, където е бил убит негов приятел пътешественик. Историите следват една след друга, и звучат сякаш са приказки от далечни светове. „Хората на всякъде са еднакви, колкото повече пътувам толкова повече добрина виждам по света. Най-щастливи са хората в най-бедните държави”.

Да си пътешественик не е лесна професия. Едвам се оттърва от 4-та степен на малария в Африка, блъскан е от коли в Тайланд и Атланта, бил се е с маймуни, събуждал се е при крокодили. Но вярата му в бог и в добротата са го пазили от злини. „След месец по горите заприличвам на Маугли и всичко живо се страхува от мен” подхвърля с усмивка Володя.
На 42 годишна възраст поставя жена си пред дилемата „ Или ще се самоубия, или ще се пропия, или ще тръгна с велосипед към Австралия”. Оставяйки собствената си съпруга без много избор започва първото си голямо пътуване през Азия към Австралия и обратно. След това издава и първата си книга „До Австралия за един долар” .
Интересен човек е Володя и скромен. Седим и си пийваме бира, историите са безкрайни и все по–интересни. Замисляш се кое е най-важно в живота, това което ТРЯБВА да направиш или това което ИСКАШ. Володя е примерът за второто и въпреки, че пътят е труден, пълен с много лишения и премеждия, той гони мечтите си, като малко дете хварчило и не иска да порасне. „Важното е да следваш мечтите си, независимо какви са те!”

Разделя ме се като стари приятели. Аз се качвам в хубавата си колата и се прибирам в уютният си дом, а той продължава по пътя на мечтите си с велосипед и целият свят е негов дом. Мисля си ...”И аз искам някой ден да стана Гражданин на Света!”, а Володя казва.....”Важното е само да се решиш”.

Повече за него и неговите пътешествия:

www.volodiasorokin.com

МОИТЕ ВЪРХОВЕ

2009-05-31T19:50:00.000-07:00

" Някъде във висините
са моите най-силни стремежи.
Може да не ги достигна
но мога да се наслаждавам на красотата им,
да вярвам в тях
и да следвам пътя, по който ме водят."

Луиза Алкот

В животът си всеки има поне един връх който е изкачил. Било то от тези които гледаме със възхищение и страхопочитание, високи изполини снежни и недосъпни, било то от тези наши, собствени, които сами си създаваме, но веднъж изкачим ли оставят в нас неуписуема палитра от наслада, задоволство, удовлетворение и женалие за още по-високи и по-предизвикателни висини. Аз като една коза (смеейки да се нарека така заради Козирогската си принадлежност) обичам да катеря и двата вида. Първите защото нищо не може да се сравни със чувството че си там горе...над всичко... да видиш и усетиш поне малко от това което усещат птиците във свободният си полет, да вдишаш от девственният въдух освежен от вътъра, да погледнеш залеза толкова далеко колкото само ти можеш да си пожелаеш...и да си мечтаеш за другите, още по-високи и още по-предизвикателни. За тези нашите свои върхове...за тях ще разкажа някой друг път...макар те са двигателната сила която ни кара да вървим напред и на горе...да не спираме да откриваме и разбираме...

В тази скромна поредица ще разкажа за тези природни сътворения извисяващи се над всичко и всички които съм имал шанса и късмета да изкача...

ЧАСТ ПЪРВА - Моя страна, моя България

Връх БОТЕВ - 2376 Метра - Стара Планина, България - Април, 2002 г.

Бях го качвал когато бях на 9 години. Той беше първият, посвещавам го на покойният си баща, който го изкачи само няколко месеца след тежка сърдечна операция.
2002-ра година. Тъкмо бях започнал първата си сериозна работа, като инжинер (как гордо звучи), казармата беше зад гърба ми, вече имах голяма раница, някоя друга планинска джижавка. Беше хубава пролет, снегът още прегръщаше високите върхове, а пролетното слънце подтикваше душите към нещо лудо. Имахме 4 почивни дни, беше Велик ден. Какво по-хубаво от малко планинарска отмора. Събрахме се трима аз, Митака (мой либим съученик от средношколските години с който сме правили не една кретения, признавам той води в резултата) и негов приятел от студенските му години Сашо (дългия). Тръгнахме от Априлци. Първата вечер ни приюти хижа Плевен. Не бях ходил там от години. Беше приятно пълна, все пак беше празник. Намерихме готина компания с китара, а другото си го спомня сигурно само бармана.
На следващият ден потеглихме по зимната маркировка. Облаците прелитаха ниско, носени от студен вятър и напомняйки, че зимата е все още във свои води. По билото имаше още сняг. Към обед бяхме горе. И аз бях там, 16 години по-късно. Този път без баща ми. Тогава дори и не подозирах че 6 месеца по-късно нямаше да е вече сред нас. Почивай в мир татко. Обичам те.
Повъртяхме се около Огромните антени, направихме някоя друга снимка. (още се радвах като малко дете на малкият си лентов Олимпус), разменихме някоя друга дума със дежурните на станцията. Имахме привилегията да се постоплим малко при тях. После поехме на юг към хижа РАЙ. За първи път минавах по тази места и бях меко казано очарован. Пейзажът беше съвсем различен, пътеката се виеше между стръмни скали, малки водопадчета и разкриваше внушителни гледки.
До вечерта успяхме да слезем до хижата. Тя ни посрещна като автобус в пиков час. Хората бяха повече от местата, но пък всички се наслаждаваха на хубавата вечер в планината и се забавляваха. Претъпканата хижа успя да ни приюти и нагости. Отидохме естествено и до Райското пръскало - най-виският водопад в България. Когато застанеш в подножието му разбираш защо е кръстен така.
Следващият ден беше последният на това пътувне. Пътеката ни заведе до Калофер, където се разделихме се със Сашо, а късният влак ни отведе с Митака в родно Габрово.

Връх ВИХРЕН -2914 метра - Пирин, България - Юли, 2002 г.

Това лято се очертаваше да бъде активно. да работиш и да живееш в София си има различни предимтва, освен веселите преживявания в претъпкания градски транспорт, разбитите, мръсни и задръстени улици, София е идеална отправна точка за патувания през почивните дни, което до някъде компенсира удоволствието от горе споменатите привилегии. Витоша, Рила, Пирин, Стара планина, за няколко часа човек може да избяга от градският шум и да се отнесе на където му видят очите....или го закарат на автостоп! Хмм да...не беше в моят стил, но в подходящи условия се постигат чудеса. Трябва ти само малко късмет, повечко време и най-вече подходящ партньор. Отбора този път беше от 4-ри члена. Двама младежи и две девойки, което ни даде равен старт във надпреварата - "На автостоп от София до Разлог". Аз имах удоволствието да имам за спътник Дени. Ех тази луда глава. Познавахме се от 2-3 години, душата на компанията, откачен Водолей с чаровна усмивка:-) Е тя трябваше да помогне в надпреварата. Другите ни спътници (хаха "съперници") бяха Хрис и Калоян. С Хрисчо се познавахме също от няколко години, тя се доказа като един от най-сериозните планинари и страхотен приятел. С Калоян се запознах същият ден.
И надпреварата започна. Тук бих могъл да отделя доста време за всичките ни преживявания с Дени, ама нали съм започнал да пиша за върхове, ще спомена само, че когато Хрис и Кало бяха вече в близо до Разлог, ние с Дени още ръкомахахме като вятърни мелници из покрайнините на Перник, отклонени от главният път. В крайна сметка след смяна на 2-3 коли (едната дори беше такси, но извън смяна) и един
автобус успяхме да се домогнем до разклона за Хижа Яворов, където Хрис и Кало вече ни кълняха от няколко часа. Поехме по асфалтираният път. Скоро ни достигна кола, Жигули, с трима пътници. И тримата бяха прегънати на четири. Средната им височина беше поне метър и деведесет. Момците спряха и без да им махаме. Предложиха да ни качат до хижата. Което беше много мило от тяхна страна, наистина. Само оставаше проблема къде ще се съберем 7 души със 4 раници и китара! А да забравих "цигулката" си я носих с мен. Абе Жигулката не е кола, тя е цял един свят! Като женското сърце и дамската чанта в нея винаги има място за още нещо. И така натоварени на 2-3 етажа с полузатворен багажник, руското чудо на автомобилната техика се понесе към хижата. Първите няколко километра се оказаха гъбена супа. В момента обаче в който асфалта свърши картинката се промени. Аспуха издрънча паднал нейде зад нас и.... трябваше да се получат малки промени. Оставихме багажа на 2-ма от младежите и ние останалите с третото момче поехме пеша по горските пътеки. Е нали сме тръгнали да качваме връх. Час, два преди сдрачаване бяхме на хижата. Ние си носихме палатка и идеята ни беше да спим нейде из дивата природа. Нашите спътници с които бързо се сприятелихме, имаха за отправна точка хижата и не носеха почти нищо друго освен МНОГО ядене и пиене. Не знам дали китарата, веселата ни компания или женското присъствие повлияха най-много, но те решиха да дойдат с нас. Грабнаха по едно одеало от хижаря и поехме към Суходолското езеро. По пътя ни застигна дъждец. Скрихме се в малък заслон. За наша радост дъжда спря и продължихме. На Суходолското езеро направихме бивак. Езерцето приюти за няколко бутилки мастика и ракия. Направихме импровизирана скара и се разцвърчаха едни мръви.... то не бяха бански старци, то не биаха пържоли. Скоро и китарата удари високи ноти, ама то си беше студеничко и всяко движение което можеше ни да стопли беше в плюс. Нощта напредна обратно пропорционално на изпития алкохол и изядените мезета. В крайна сметка палатката ни събра 5 души (а "уж" беше за трима).
Двама останаха да броят звездите, а беше студенооооооо. Следната утрин донесе мъгла, а за някои доста главоболие. Тук се разделихме с новите си приятели. Разменихме телефонни номера, щяхме да се срещнем отново.
Пътят ни отведе към Кончето. За наше голямо съжаление времето не беше с нас и в само в кратки моменти мъглата ни разкриваше по някой скалист връх, един от многото придаващи величието на Пирин. Металното въже На Кончето го нямаше. Наистина трудно е да разбереш тези които са го взели..... струва хиляди левове да се качи там горе, а за старо желязо на дали някой ще вземе повече от 100-150 лева. Погазихме малко сняг. Кончето остана зад гърбовете ни, а мъглата ставаше все по-гъста. Срещнахме 2-ма чехи. Казахме си здрасти и чао почти едновременно. Те идваха от Вихрен. Беше близо. Започна се буквално драпане на горе. Скоро видяхме кръста, Геодезическата точка и металната кула. Вихрен, вторият в България и трети на Балканите. Видимостта беше 10 метра. Ех...следващият път дано сме по-късметлии. Щракнахме по фото и поехме към хижа Вихрен. Същият този ден беше финала на Световното по футбол в Япония. Имахме тайна надейда че ще хвамен поне малко към краят. Е не успяхме. Топла супа в хижата, после обратно към цивилизацията. На връщане имахме по-голям късмет с автостопа. Късно вечерта София ни посрещна все така мръсна и задимена. ДОбре поне, че през ноща не прави толкова впечатление.

Връх Мальовица - 2729 м - Рила, България - Юли, 2002 г.

Не бяха минали и 2 седмици след качването на Вихрен, вече имаше нов план. Един от най-добрите ми приятели Радев (Станислав) който следваше във Националната Спротна Академия в София беше на курс по планинарство на Мальовица. Уговорихме се с Андро (мой добър приятел и авантюристичен съмишленик) да отскочим за уикенда да видим как се обучават младите спортисти в планината. Измъкнах се по-раничко от работа, Беше дъждовен ден. С Андро се срещнахме на автогара "Юг" (дано не бъркам) и се настанихме в автобуса за Самоков. Час по-късно вече бяхме на Самоковската автогара. Последният автобус за Мальовица беше заминал, набето се чумереше и беше готово да излее тонове дъжд ей така...да понамокри земята. Нямахме много избор за превоза. Намери се веднага един "приятен" местен чичко, който дебнеше за случайни жертви като нас и ни предложи да ни качи със бусчето си за петорна цена. Ние му казахме да си ..... и хванахме единственият автобус до село Говедарци, а от там решеихме да по махаме малко крачоли до станцията. Лошото беше, че със слизането от автобуса, небето отпуши кранчето и станаааа.....мокро. Метнахме раниците и тръгнахме по асфалтираният път към станцията. По пътя ни застигна нашият "приятел" с микробуса. Дори и за вече оставащи само 2/3-ти от разстоянието не свали от цената и пак му казахме да си.....Жалкото беше че беше намерил други жертви, та и без нас щеше да заформи пачката. Разбираме го човека "Ден година храни", ама не на нас тия. 200 метра по-нагоре ни спряха две момчета с жигулка (спасителна кола). Оказа се че и те са спортистчета. Имъкнали се тайно от лагера и се връщаха обратно. Групата от НСА беше настанена във станцията на Мальовица. Не след дълго установихмв че цареше казармен ред. Упяхме да намерим Радев. На вън валеше. Носихме палатка, но хич не виждах шансове да останем сухи, а беше и студено. Типично Мальовишко време. С малко молби и уговорки успяхме да уредим спането в една от общите стаи на станцията. Вечерта мина бързо, съвсем в казармен ред всички ги пратиха по леглата към 11. Даже бяха разделени мъже и жени отделно, А аз си мислех че тези времена са отминали. Бяха все пак хора на по 20-22 години. Другият ден не ни зарадва с нищо друго освен дъжд. За малко се включихме като зрители в курса по катерене, но следобеда решихме сухи или мокри да качим връх мальовица. Нали за това бяхме дошли. Сложихме дъждобраните и поехме първо към хижата. Радев дойде с нас до там. После продължихме двамата с Андро. За наша радост набирайки височина дъжда намаля и дори спря. Когато достигнахме билото дори се откри приятна гледка. Съзряхме дори и Рилският манастир. По пътя не срещнахме много хора. Обичайните чужденци.
И най-накрая бехме горе. Сякаш ни се искаше да се надсмеем на дъжда, облаците и всичко което се опитваше да ни спре да го качим. Мокри но щастливи. Бяхме и тук. Снимка две, поехме въздух и после по обратният път на долу. Сякаш нищо не се беше променило. Дъжда ни посрещна пак там където го бяхме оставили. Погледнахме Мальовица за последно през разкъсаните облаци и тръгнахме към станцията. Дори не си и помислихме да разпъваме палатка. Успяхме да се уредим и втората вечер с покрив над главата. Аз дори спах със две инструкторки в хотела, ама това е друга тема. (хаха нищо не сме правили)!
Неделята беше почти без валежи, то винаги така става, като си тръгва човек. Сбогувахме се със спортистчетата, оставихме ги да се насладят на следващата седмица, пожелахме им бездъждовно време и поехме към любимата София. Имахме поне късмет с автостопа. Спря кола с млада двойка. Шофьора се оказа колега Геодезист и един собствениците на клуб "Маската". Разменихме телефони. Можеше пък да ни потрябват. И така Мальовица остана зад нас...но не за дълго.
Тази същата 2002-ра беше наситена с пътешествия по света и у нас, като например "с велосипеди до Гърция", 2 седмици авто трип из Европа, успях да се покача, на връх Ком, естествено на Черни връх, но така и не достигнах до най-високият от всичките в България и на Балканите - Мусала. Може би защото не опитвах твърде силно, и все оставях малки неща да ме спрат или отклонят. Но той е там и някойден ще достигна до висините му...нали трябва винаги да има предизвикателства.

"ГАРАТА"-из спомените на един пътник

2009-04-10T08:07:00.000-07:00

Седя си и мисля "пак закъснява"
ще изпусна и този, и рожденният ден
и първата наздравица, и снимката с тортата
и ухилената физономия на Jimmy.
Толкова е сладък когато предусети шоколад.

.... И изведнъж се връщам в реалността
по мегафона изтрещява изморен груб женски глас:
"Влакът за Brugge се движи със час закъснение"
пак виждам тортата и просълзените от щастие
очи на Jimmy...но изведнъж:

U2 - ONE

2009-03-17T14:31:00.000-07:00

ВСРЕД ГИГАНТИ

2009-03-14T14:19:00.000-07:00

Две седмици мързеливи уиекенди, неизпълнени планове и дълги нощи приключващи към обяд, последвани от още по-изморителни и уморени понеделници, сутрешно събуждане в 6, гадно кафе и рутинни срещи. Няма нищо по-хубаво да се завърнеш от някъде си в неделя вечер изморен като вол, размазан като парцал от бродене по баирите някъде си и cъбуждайки се сутрин в понеделник дори да те избива желание да отидеш на работа (след чаша кафе разбира се).
Долу горе така се случи и сега. Дестинацията - Sequoia National Парк. Времето или нашата суетност бяха провалили първият ни план в края на Януари, за което може би имаше и астрологично обяснение. Но този път всичко вървеше по план и късната петъчна вечер ни посрещна на път. Шумният град, трескавият трафик и цялата лудница на Лос Анджилис останаха бързо зад гърба ни и към 11:00 Субаруто пресече границата на парка. Единствено тишината и луната останаха наши спътници през оставащите 40 километра. Вън беше влажно и студено. Луната беше в ярка, макар и незавършена. Фаровете на колата й помагаха да разкрие пред нас с мека и загадъчна светлина зеленината покрай пътя, която само след няколко месеца щеше да се превърне в суха и пожълтяла слама придавайки един друг пустинен привкус на тази долина. Бавно набирахме височина по вече ремонтираният път, когато голямо черно космато туловище привлече вниманието ни. Беше средно голяма мечка, която явно преценявайки че габаритите и ръмженето на нашата кола я превъзхождат, се стрелна нейде из храстите. Снегът и студът явно беше накарал тези господари на гората да слязат ниско в долината, което до някъде ни успокояваше че няма да ги срещнем сред секвоите в снега. В полунощ бяхме вече всред "големите" дървета. Късното кафе ме държеше още буден и можех да се наслаждавам на лунните отблясъци в замръзналят сняг. Спряхме за минутка, изгасихме фаровете за да се насладим на тихата студена нощ разсейвана единственно от воят на койотите и лекият нощен бриз. Настанихме се в лоджа, изпихме по чашка Чилийска мускатова преди лягане и бързо се предадохме на съня.

Сутринта ни посрещна със слънце, много слънце. Измислихме плана набързо. Паркирахме на паркинга на Wolverton, до където водеше един от малкото изчистени пътища освен главният. Очакваха ни 10-12 километра по нещо като затворен кръгов маршрут. Поехме бодро и оптимистично. Слънцето не ни остави с повече от по една тънка блузка на гърбовете ни.
Дали 10 часов сън до обед през мързелив уикенд можеше да се сравни с усещането да си там сред огромните 50-метрови секвои и редуудс, някой достигащи над 100 метра височина? Не мисля. В такива моменти душата ти пее та се къса и само се молиш краката да не те оставят някъде по път. Първите 1-2 километра бяха като Одата на Радостта, докато следвахме вече отъпканата пътека от минали преди нас скиори придружени от яркото слънце.
Скоро обаче пътят ни продължи единствено воден от предивидливо наслаганите маркери по-дърветата (без тях щеше да си е истинско ориенторовъчно приключение) и вървенето малко се затрудни. Снегът беше мокър и тежък, и въпреки че не затъвахме повече от 15-20 сантиметра, лепнещият сняг затрудняваше и забавяше пеещите ни души, но не толкова много. Бях изчстил всичките си има няма 10 гигабайта карти с памет за фотоапарата, така че щраках насам и натам, както обикновенно, дори избързвах напред за да не забавям другите, както обикновенно. Както казват хората по-откачен от планинаря е само фотографа.
Нашият дневен преход трябваше да достигне своят апогей в точка от която пред нас трябваше да се разкрие просторна гледка към така наречената Централна долина, която се разстилаше в Западните поли на Сиерра Невада. За наш "късмет" час преди да стигнем въпросното място гъста мъгла започна да пъпли, по баирът които изкачвахме. Първоначално усещането беше интересно виждайки тези величествени дървета да изчеват в гъстият дим. После обаче дори и дърветата станаха трудни за различаване, да не говорим за малките жълти маркери които освен че ни забавиха ни предложиха и възможност да си поиграем на криеница. Мъглата не изчезна дори когато стигнахме въпросната панорамна точка.
Бързият обяд и надеждата да видим слънце точно в този момент бързо изчезнаха и рискувайки играта на стражари и апаши с малките жълти триъгълничета да продължи, решихме да довършим започнатият маршрут вместо да се върнем назад. Останалато част от деня беше съпроводена с откъслечна поява на слънцето, губене и връщане към пътеката и едно две отклонения от маршрута, които не ни помогнаха да се загубим и преди дневната светлина да се оттегли напълно успяхме да стигнем до колата. Всъшност имахме цял час преди залез слънце и отскочихме до едно от най-посещаваните места в парка - секвоята с най-голяма обиколка на основата на стеблото си - General Sherman. Малкият паркинг, който през лятото остава без коли единствено за няколко часа през нощта, сега се беше превърнал в площадка за бой със снежни топки. Успяхме да паркираме и да избегнем военното положение. Малкото туристи (освен тези които учавстваха в боя) почти не говореха английски.

Усещането да си сред тези гиганти не може да бъде описано, то трябва да се изживее. Малко наподобява може би усещането от първата ми среща с небостъргачите в Манхаттан, усещах се малък и нищожен. Но приликите свършват до тук. За разлика от мръсният, задимен и пренаселен New York, където гората от камеени постройки те задушава и подтиска, тук се чувстваш малък, но свободен, превеждайки глава пред мощта на природата в един естествен синхрон от мир и хармония (съвсем небрежно нарушаван от летящите снежни топки от паркинга).
Вечерта подправихме с топъл чай, супа и незбежната чашка ракия (загряването на всички вътрешни и външни части на тялото в планината е жизнено важен процес и не трябва да се подценява). Опитът да научим Марлис да играе на белот остана несбъдната реалност, и дори и филма от лаптопа на Цецо не можа да надвие насъбралата се, но приятна умора и скоро сънят ни отнесе в своите незнайни дестинации.
Неделята започна рано с кафе, чай, лека (по скоро обилна) закуска, както и със незибежното пролетно изместване на часовниците с един час напред. Това беше намалило (съвсем относително) времето ни за сън, но пък ни даваше възможност да се насладим на повече дневна светлина, в един ден който започна отново мнoгoобещаващо със слънце и кристално чисто небе.
Напуснахме топлата напечена от слънцето стая и към 10 часа (ново време) бяхме на паркинга на музея. За мое учудване той беше отворен, а хубавото време беше привлякло повече хора от предишният ден и паркинга беше приятно препълнен. Днешният маршрут беше по-лесен и по-отъпкан.

Ходенето беше по-леко, а и слънцето ни придружаваше през повечето време. За наш късмет този път достигайки известният Моrо Rock все още нямаше никакви облаци на хоризонта и търпението ни от предишният ден се възнагради с прекрасни гледки, както към долината, така и към първите заснежени зъбери на Сиерата простиращи се далеч на изток, мамещи със своя алписйки чар и достолепност.

Ентусиазма да се покачим на самият Моrо Rock набързо секна след като установихме че лед и сняг блокират полвината път.

Еднинствените хора освен нас бяха възрастна двойка със ски. Пътят ни продължи към другите огромни групи със секвои наречени The House and The Senate (може би заради близката прилика между политиците и дърветата).

Успяхме да завършим разходката почти 3 часа преди залез. Слизането към цивилизацията беше разкошен завършек на деня, не само заради срещата със един койот и няколко елена, но и заради зелените килими от свежа трева и цветя разстилащи се по стръмните хълмове, които моето съзнание само си представяше 2 дни по-рано в среднощните часове.

Скоро асфалта, колите и трафика станаха повече от дърветата, тревата и животните. Бяхме обратно в бетонната джунгла. И така до следващият път.

Честит да бъде този ден във който всеки е роден

2009-01-14T09:39:00.000-08:00

И пак е ден добре върви опитомената галактика
градът е шумно c'est la vie! Но никой не напредва с лакти...
А за реших да се поглезя във този хубав слънчев ден
и тука да се отбележа че днес празнувам Ден Рожден!

Нескромно ще си пожелая
огромна торта с цвят зелен
и сто свещички върху нея
и кон със спори от сатен

и още много други случки
и още много други дни
в които всеки да научи
че сме рожденници! Амин!

В обратен ред

2009-01-11T22:59:00.000-08:00

Какво ли би било ако живеем животът си в обратен ред... И този филм..замислих се.. да за Бенджамин Бътън... или е по-добре да търсим и чакаме неизвестното .. или сами да го сътворяваме.. Ако знаехме колко ни предстои може би щяхме да запълним всяка минута със нещо специално и незабравимо, поне за самите нас...
Започна Новата, но в нормален ред. Пожелах си много нови начала, защото във всяко начало има надежда...