понеделник, ноември 04, 2013

КЕНИЙСКИ ЕСЕТА - ЧАСТ 1-ва

Първите пътешественици дръзнали да открият нови светове и земи, съвсем не са Фернандо Магелан, Колумб, че дори и Ибн Бабута, първият истински блогър-авантюрист, пообиколил и описал половината известен свят век, два преди другите двама. ДНК-ато на всички ни е тръгнало да се множи и разпръсква (според дебелите книги) някакви си 200 000 години по-рано, когато прясно оформилия се Хомо Сапиенс напуснал работилницата на Господ (или това беше друга история) някъде в централна Африка и потеглил по широкия свят (създаден пак от Господ няколко дни по-рано). Предполагам първите „пътешественици” потеглили предимно на север, щото океанът представлявал лека пречка за достигане на другите континенти поне през първите стотина хиляди години. Та като едни последователи на всички тия горе изброените, бе време да видим откъде сме тръгнали, да разберем накъде отиваме.

МОМБАСА

Три и половина сутринта, самолетът прави първи контакт с африканската почва на летище Килиманджаро в Танзания. Директният контакт на крайниците ни с въпросната почва е отложен поне за още няколко часа. Тук сме за товаро-разтоварване на пътников поток. Слизащите (около 80% от живото тегло на самолета) са вече екипирани с туристически одежди за атака на африканския първенец, между които се забелязват жълти, еднакво щамповани фланелки с надпис „Експедиция- Килиманджаро 2013” – на чиста "родна реч омайна сладка". Нямаше нужда да ги питам накъде отиват, щото първо беше глупаво, второ здраво ме гризеше благородната завист, че не съм сред тях, а продължавах с немските бабички за кенийския бряг. Два часа по-късно, отпечатъци от петте пръста на лявата ми ръка влизат во веки веков в архивите на кенийското КГБ, а ние с Илиян се озоваваме в една влажна среда с няколко нахални таксиметраджии и дузина незакусили комара, наречена летище Момбаса. Мама Африка ни посреща освен с гореизброените нашественици и с лек ръмеж. Оглеждаме обстановката, летището в пет и половина сутринта е почти заспало. Няма ги и Габи и Крис, с които както споменах преди, споделяхме задушния самолет, а посерещачите им ги отнесоха прекалено бързо. По-късно обаче съдбата пак ни срещна за по питие под палмите на плажа.

И въпреки че Илиян изглежда като оцелял полуфиналист от Сървайвър, потен и недоспал, ни предстои сложната задача на транслация до града и установяване на контакт с домакинята ни от Couchsurfing – Паулин. Най-евтиния вариант се оказва маршрутка, озвучена от афро-християнски рок, която ни стоварва в кафето на хотел Кралски Замък (Castle Royal) баш в центъра на Момбаса. Тук дъждът и влагата се усилват, и след усърдна проверка с металотърсач (процедура оказвала се твърде нормална за подобни публични заведения), омитаме по един омлет с черно кафе (за разлика от „бяло”, с добавка от мляко). Поемаме и дозата хапчета против малария, следвайки упътванията на шишенцето – „дневно с храна”. Ваксини срещу маларията няма и докато тук местните си я карат профилактично поне веднъж годишно, то западния турист се тъпче с хапове, някои с весели странични ефекти като халюцинации, видения от отвъдното, депресия, склонност към самоубийство и други безобидни последици, които за наше щастие не ни сполетяха, но архиви из болниците много. Задължителни ваксини за Кения също няма, но препоръчителните са много (особено ако ти ги правят в някоя американска травел клиника, може да осъмнеш и с ваксина против сънна болест). Бяхме заложили на жълтата треска, с обещание, че ще ни държи поне десетина години.



Паулин ни посреща със собствената си кола (лукс за не много голяма част от населението) и проправяйки си път през леко задръстените градски улици към дома й, имаме шанс за ориентация в пейзажа. А той е очаквано многоцветен – архитектурен микс от колониална и по-съвременна архитектура (със силно изразен азиатски нюанс), безкраен мравуняк от коли, мататута (евтини маршрутки), тук – тук (моторни триколки за 2-ма, 3-ма пътници), велосипеди и моторетки (накичени с по 4-5 чувала и още толкова бидона), както и хилядите граждани пешеходци в своите всекидневни роли - бутачи на колички, амбулантни търговци, гардове с металотърсачи или просто улични кибици (основно занимание на повечето кенийци). Забелязва се и голямо количество забрадени от главата до петите нинджи от предполагаем женския пол (загатващи силно мюсюлманско присъствие), както и десетки джамии напомнящи индийски храмове. А омесването на националности за последните хиляда години история е значимо. Градът е бил окупиран и прехвърлян между португалци, англичани и оманци (Султаната на Оман) многократно, като последните имали най-дълъг успех. Забелязва се и липсата на така наречените „бели” хора. Повечето от тях, попадащи в категорията турист, биват транспортирани от летището директно към съответния луксозен хотел или в посока към някой от близките или далечни сафари паркове, което ни постави (двамата с Илиян) на няколко пъти в ситуации на – единствените бели на плажа, в ресторанта, на улицата, в мататуто, или почти навсякъде извън основните туристически пунктове.

Уличен пазар

Джамия



Паулин живее в сравнително хубав квартал, в част от къща предлагаща екстри като , топла вода, хладилник и интернет, все неща които за 90% от кенийците са лукс. С Илиян получаваме собствена стая за разхвърляне на багажа и два часа сън да съберем сили за изследване на района. Влагата е осезаема, и бягството от нея е трудно дори на плажовете с тюркоазено-синя вода. Въпросния шанс да си единствения бял човек на плажа ти дава възможност веднага да получиш званието – „My brother”, (демек „братко мой” - най-често срещаното обръщение към бял турист (от мъжки пол), при все че двамата не си приличате .... Ама по нищо!) После се започва (в 99% от случаите) разговора:
- Искаш ли да ходиш на гмуркане?
- Не
- Искаш ли да те повозя на лодка със стъклено дъно
- Не
- Искаш ли да яздиш камила
- Не
- Ама тя се казва Обама (истинска случка с Габи)
- Не
- Искаш ли да ходиш на гмуркане.
- Не, не и не........

С две думи - подготвяш се и психически и физически, че си един подвижен банкомат, от очите ти светят доларови знаци и личното ти пространство ще бъде заето от потенциални клиенти всеки предлагащ какво ли не, само и само да те отърве от парите ти в брой (кредитни карти тия с камилите не вземат). Спонсорираме така наречените „бийч бойс” заради снимка с камила и два кокосови ореха, които почти ни докарват до свада заради лош пазарлък. Хубаво е в такива случаи някой местен (визирайки Паулин), да те светне в особеностите на кенийските улични услуги, които са далеч от това което очакваш в някои по-цивилизовани части на света.





После се озоваваме в градски парк тип открита зоологическа градина, където храним жирафи опънали шии на фона на сметище от автомобилни гуми. Входната такса включва и представление по хранене и на хипопотами, и на крокодили (два животински представителя, които така и не видяхме в дивата природа), а тя е естествено няколко десетки пъти по-висока от тази за местните граждани. Да си Resident, т.е гражданин, т.е кениец е титла даваща достъп до всички подобни места на нормални (за местния стандарт) цени. После идва категорията – гражданин на Източна Африка (включваща шанса да си роден в някоя от съседните държави), с малко по-завишени тарифи, и тук отваряйки скоба с удоволствие бих поспорил, защо аджеба и аз не попадам в една от тези категории, тъй като някоя от пра-пра (на десета степен) бабите ми е поела точно оттук към ширините на родния край, а и на цвят леко го докарвам. Е да ама не. Без право на обжалване съм причислен към групата на Не-гаржданите (Non-resident), където цените са по-близки до туристическите услуги в Монте Карло например, което си е съвсем НЕ-гражданско.




Вечерта атакуваме кръчме за среща с приятел на Паулин. Оказва се веселяк. Пием кенийска бира (аз по-малко, че уж съм безалкохолик като последица от здравните ми проблеми) и хапваме крайници от кокошка, като част от специалитета Угали (местен „деликатес” сътворен от царевично брашно сготвено с вода). Телевизорът (за по-сигурно поместен в клетка против кражба) ни информира за сконфузеното положение на кенийския президент, съден в Хага за „скромни” престъпления срещу човечеството, няколко заловени бракониера изпробвали „случайно” огнестрелни оръжия срещу дивеч, оказал се слонски, както и за „лекото” увеличение на местното ДДС, поохладило народната обич към управниците им.

ФОРТ ХЕСУС И СТАРИЯ ГРАД

След дълга самолетна нощ и първи ден в Кения спим като заклани. Утрото ни посреща с турско кафе (подготвени сме от Истанбул) и изгледи за нов влажен ден. Товарим багажа и се отправяме обратно в центъра на Момбаса, разположен на остров, свързан със сушата с два моста и ферибот. Половин хилядолетие преди нас по тия места пристигнал и Вашку да Гама (не от село Рупча). Не го посрещнали много топло, а за отплата двайсетина години по-късно португалците превзели града (за първи път) и сложили началото на гореспоменатата въртележка на окупатори и окупирани за следващите няколко столетия. А Момбаса била апетитно пристанище с разгорещена търговия още преди европейското нашествие, заради златото, подправките и слоновата кост изнасяни към Арабския полуостров и Азия. Сред завоевателите на града за малко били и местни канибали, поизбили (кулинарно) тогавашното мюсюлманско население, а през третото си завземане на града, португалците издигнали и масивните стени на крепостта Форт Хесус (Fort Jesus), което им осигурило стотина години спокойна власт. Стените както и голяма част от крепостта съществуват и днес, а решението ни да я навестим бе отново възможност за комуникация в стил „my brother”, този път в предлагани услуги тип разводач, отказвайки на поне шестима потенциални такива. Оръдията на крепостта днес са насочени към десетките новопостроени хотели около Английската марина на отсрещния бряг и не могат да сплашат дори и чайките наоколо.

Бял човек в кола на местен жител привлича вниманието и на някои от уличните кибици пременени в полицейска униформа и създава потенциал за глава от книгата „Хроники на корупцията”. В случая представителя на властта действа предпазливо и си иска дължимото по доста по-заобиколен от нашенските куки начин, но Паулин е твърдо решена да не спонсорира несправедливостта с доводите че: „А”. Не е платен разводач. „Б.” Познаваме се от пътуването и до Европа (което естествено не е вярно).” и „В”. Няма грам желание да им даде и стотинка (и успява). От нас не искат нищо, но няма как и да разберем. Разговорът се води на суахили – главния неофициален език в Кения, както и в доста от съседките и, от който позапомних само благозвучните - Джамбо (здравей), Сава (ОК), Асанте (благодаря) и естествено Хакуна матата (няма грижи). За щастие на такива като мен и Илиян, английския минава за официален. На него вървят и медиите, и образованието та дори и по–градско-интилигентните разговори.

След успеха срещу полицейската корупция, правим няколко трудни маневри из стария град с колониални полу-запазени сгради и тесни сокаци, планирани без подозрението, че след няколко века тук ще се разминават коли и автобуси. Правим и нова кулинарна дегустация на местни деликатеси разнообразявайки цветнокожия пейзаж на непретенциозен ресторант с бледоликото си присъствие.

Отделили сме цели 3 дни на бреговете, топлите води на Индийския океан и мързеливите комари (които след летището за щастие ни оставиха на мира). Правим връзка и със следващата ни домакиня от Coucheserfing – Табата или за по-кратко Таби. Офертата да гостуваме в района на популярния Диани Бийч (където са и Габи и Крис), спечели пред първоначалните планове да се отправим на север към района на Килифи и ни разкрива нов нюанс от кенийската реалност.





ДИЯНИ БИЙЧ И „ГОСТОПРИЕМСТВОТО” НА ТАБИ

Таби пристига в ресторанта (била случайно в града) с фланелка с лъскав надпис „Never share” (демек „Не споделяй никога”), предопределяйки донякъде накъде ще вървят отношенията ни. Идва пеша и предлага да вземем такси, чиято цена не е вдъхновяваща. Обсъждайки тази и други транспортни възможности, като хващане на матату (гореспоменатата маршрутка с предимство от 30-пъти по-ниска цена) предлагащо своеобразен триатлон включващ смяна на две такива и един ферибот, плюс много упражнения по товаро-разтоварване, Паулин преценява ситуацията и предлага транспортните си услуги. Приемаме с охота и го оценяваме заслужено, след гледките от наблъскани орди триатлонци чакащи за ферибота.

опашката за ферибота

Дияни Бийч е нещо като Слънчев бряг от преди зората на демокрацията у нас - наниз от почивни комплекси с предимно чуждоезични посетители и всичките му басейни, ресторанти, шезлонги под палмите, с прилично количество въздух помежду им. Нито го търсихме този лукс, нито го и получихме. Разтоварваме се директно в кенийската реалност намираща се на хвърлей от туристическата – прашни улци, полузавършени временни и по-невременни постройки с функции за живеене, търговия, отглеждане на животни, тип кланица, работилница, хотел (тези от филмите на ужасите ряпа да ядат), където общо взето преживява 90% от населението. Таби ни въвежда в покоите на дома си - едноетажна постройка с 4 стаи, кухня, две бани и дворЧЕ. Ако къщата не е всред гореописания квартал човек би си помислил че е попаднал в имение. В две от стаите пребива тя и семейството и, а другите две са общи спални с по няколко двуетажни легла. Баните функционират и като тоалетни от типа дупка на пода, дворчето върши работа и за сушилня и за обор, а басейн липсва за ужас на един от другите гости Джак – южноафрикански индиец, живеещ в Ню Йорк, леко позаблуден от рекламите на Таби за налични удобства. Успокояваме се, че не сме единствените прецакани. Джак е единственият момък всред дузината други гости на Таби, половината от тях доброволки по една от програмите за подпомагане на децата в развиващите се страни, а другата половина пътуващи като нас. Разнообразието от националности не липсва – шотландка, мексиканка, корейка, ирландка, няколко австралийки, че и чиста американка от наше село – калифорнийското Ориндж Каунти. Картинката бързо взе да се изяснява. Таби се опитваше да се включи в играта на хотелиерството, като върти нещо като Хостел, в което няма нищо лошо, ако не предлагаше услугите си в Couchsurfing, чиято идея е малко по-различна. Не че не можем да си позволим 15-те долара на човек на вечер (включващи и храна), за което разбрахме официално чак като си тръгвахме, но някак се губи естествения контакт и емоция, след като са намесени търговски отношения.

Без много време да установим къде точно сме попаднали, хвърляме раниците и тръгваме да проучим квартала издирвайки Габи и Крис, които се наслаждават на сватбеното си пътешествие в хотелчето „Водни любители” (в по-добрия квартал). След малко пешеходство сред сергии, крави, кози, чували с картофи, домати, въглища и всичкия останал битов хаос около главния път, хващаме първото срещнато Тук-Тук (въпросната моторизирана триколка) и половин час по-късно изненадваме младото семейство. Споделяме с тях и залеза и последвалото пълнолуние върху меката мебел пред басейна. След няколко питиета и споделени първи кенийски впечатления, оставяме влюбените да се наслаждават на почивката си, а за нас остава задачата да разбием мита, че не било хубаво да се движиш по тъмно в Кения (камо ли пеша). Молитвите към всевишния ги чува шофьорът на матату (което ни застига), а пешеходството е необходимо за последния половин километър.С моя навигаторски нюх нацелваме и къщата на Таби от сефте.




За наш късмет доброволният труд на съквартирантките ни им бе отредил почивен ден, който изкарваме заедно и лежерно в най-популярния бар на плажа – „Четиридесетте Крадеца/Разбойника” (от историята за Али Баба). Бройката на обирджиите бе почти точна, ако към сервитьорите и барманите причислим и десетките капитани, водачи на камили, коне, собственици на сергийки и поизрисувани масаи с мобилни телефони и визитни картички, които чакат само да стъпиш на пясъка... „my brother”… и тъй нататък. Един такъв ни следва половин час докато си се плацикаме в откритите от значителния всекидневен отлив плитчини, показвайки ни морски таралежи, звезди, водорасли само и само да се навием да ни изпише имената върху някакви плочки. И друг път съм попадал на досадни търговци, но тези обраха всички Оскари. Това обаче не пречи да се насладим на единствения си плажен и спокоен ден без гонене на предварителни планове, а за компенсация ( по-късно в къщата на Таби) само десет минути бяха достатъчни за:

- Счупване на телефонът ми – в момент на нужда.
- Една студена вода от съобщението на домакинята ни, че не сме можели да спим в тях тази вечер, а в съседката и, защото чакала други гости на другия ден. Значи - да събираме багажи (десет минути преди излизане пак към бара), да се местим при някого, когото съвсем не познаваме, да го будим посред нощите (прибрахме се към 2), и то защото ще идва някой на другия ден, след като ние си тръгнем! Опитваме се да изясним на Таби тези парчета от пъзела на логиката, и тя май успява да ги подреди. Оставаме, но....за награда ни заключва... не само мен и Илиян, ами и всички приготвени да атакуват бара. Уж неволно (външната врата веднъж заключена отвън може да се отключи само от там). Логиката в Кения не бе на почит.

По-късно леките неволи продължават, след като се потим в едно матату половин час , защото шофьорът (или по-скоро задължителният му помощник) решава, че могат да влязат поне още 3-ма, макар че вече сме запълнили капацитета на брой глави на седалка. Пред бара ни чакат Джими и Саймън – героите от следващата глава, от които трябва да получим кола под наем за продължението на пътуването ни. Историята с тях е прекалено дълга, но да речем че първата ни среща и разговор не тръгнаха никак добре. Добавям и факта, че не можех да се включа нито в коктейлстването, нито в опитите на половината бар да следва с танцови движения музикалните идеи и сигнали на наличния Ди Джей, който експериментираше по цялата скала на музикално-танцовата енциклопедия от последните трийсетина години. Но компанията бе весела, времето прекрасно, а удоволствието всичко това да ти се случи на два метра от водите на Индийския океан е неописуемо.


Южна Африка, Шотландия 2хКалифорния

бар Четиридесетте Разбойника

Сутрешния отлив


Няма коментари: