МОМБАСА
Три и половина сутринта, самолетът прави първи контакт с африканската почва на летище Килиманджаро в Танзания. Директният контакт на крайниците ни с въпросната почва е отложен поне за още няколко часа. Тук сме за товаро-разтоварване на пътников поток. Слизащите (около 80% от живото тегло на самолета) са вече екипирани с туристически одежди за атака на африканския първенец, между които се забелязват жълти, еднакво щамповани фланелки с надпис „Експедиция- Килиманджаро 2013” – на чиста "родна реч омайна сладка". Нямаше нужда да ги питам накъде отиват, щото първо беше глупаво, второ здраво ме гризеше благородната завист, че не съм сред тях, а продължавах с немските бабички за кенийския бряг. Два часа по-късно, отпечатъци от петте пръста на лявата ми ръка влизат во веки веков в архивите на кенийското КГБ, а ние с Илиян се озоваваме в една влажна среда с няколко нахални таксиметраджии и дузина незакусили комара, наречена летище Момбаса. Мама Африка ни посреща освен с гореизброените нашественици и с лек ръмеж. Оглеждаме обстановката, летището в пет и половина сутринта е почти заспало. Няма ги и Габи и Крис, с които както споменах преди, споделяхме задушния самолет, а посерещачите им ги отнесоха прекалено бързо. По-късно обаче съдбата пак ни срещна за по питие под палмите на плажа.
И въпреки че Илиян изглежда като оцелял полуфиналист от Сървайвър, потен и недоспал, ни предстои сложната задача на транслация до града и установяване на контакт с домакинята ни от Couchsurfing – Паулин. Най-евтиния вариант се оказва маршрутка, озвучена от афро-християнски рок, която ни стоварва в кафето на хотел Кралски Замък (Castle Royal) баш в центъра на Момбаса. Тук дъждът и влагата се усилват, и след усърдна проверка с металотърсач (процедура оказвала се твърде нормална за подобни публични заведения), омитаме по един омлет с черно кафе (за разлика от „бяло”, с добавка от мляко). Поемаме и дозата хапчета против малария, следвайки упътванията на шишенцето – „дневно с храна”. Ваксини срещу маларията няма и докато тук местните си я карат профилактично поне веднъж годишно, то западния турист се тъпче с хапове, някои с весели странични ефекти като халюцинации, видения от отвъдното, депресия, склонност към самоубийство и други безобидни последици, които за наше щастие не ни сполетяха, но архиви из болниците много. Задължителни ваксини за Кения също няма, но препоръчителните са много (особено ако ти ги правят в някоя американска травел клиника, може да осъмнеш и с ваксина против сънна болест). Бяхме заложили на жълтата треска, с обещание, че ще ни държи поне десетина години.
Паулин ни посреща със собствената си кола (лукс за не много голяма част от населението) и проправяйки си път през леко задръстените градски улици към дома й, имаме шанс за ориентация в пейзажа. А той е очаквано многоцветен – архитектурен микс от колониална и по-съвременна архитектура (със силно изразен азиатски нюанс), безкраен мравуняк от коли, мататута (евтини маршрутки), тук – тук (моторни триколки за 2-ма, 3-ма пътници), велосипеди и моторетки (накичени с по 4-5 чувала и още толкова бидона), както и хилядите граждани пешеходци в своите всекидневни роли - бутачи на колички, амбулантни търговци, гардове с металотърсачи или просто улични кибици (основно занимание на повечето кенийци). Забелязва се и голямо количество забрадени от главата до петите нинджи от предполагаем женския пол (загатващи силно мюсюлманско присъствие), както и десетки джамии напомнящи индийски храмове. А омесването на националности за последните хиляда години история е значимо. Градът е бил окупиран и прехвърлян между португалци, англичани и оманци (Султаната на Оман) многократно, като последните имали най-дълъг успех. Забелязва се и липсата на така наречените „бели” хора. Повечето от тях, попадащи в категорията турист, биват транспортирани от летището директно към съответния луксозен хотел или в посока към някой от близките или далечни сафари паркове, което ни постави (двамата с Илиян) на няколко пъти в ситуации на – единствените бели на плажа, в ресторанта, на улицата, в мататуто, или почти навсякъде извън основните туристически пунктове.
Уличен пазар
Джамия
Паулин живее в сравнително хубав квартал, в част от къща предлагаща екстри като , топла вода, хладилник и интернет, все неща които за 90% от кенийците са лукс. С Илиян получаваме собствена стая за разхвърляне на багажа и два часа сън да съберем сили за изследване на района. Влагата е осезаема, и бягството от нея е трудно дори на плажовете с тюркоазено-синя вода. Въпросния шанс да си единствения бял човек на плажа ти дава възможност веднага да получиш званието – „My brother”, (демек „братко мой” - най-често срещаното обръщение към бял турист (от мъжки пол), при все че двамата не си приличате .... Ама по нищо!) После се започва (в 99% от случаите) разговора:
- Искаш ли да ходиш на гмуркане?
- Не
- Искаш ли да те повозя на лодка със стъклено дъно
- Не
- Искаш ли да яздиш камила
- Не
- Ама тя се казва Обама (истинска случка с Габи)
- Не
- Искаш ли да ходиш на гмуркане.
- Не, не и не........
С две думи - подготвяш се и психически и физически, че си един подвижен банкомат, от очите ти светят доларови знаци и личното ти пространство ще бъде заето от потенциални клиенти всеки предлагащ какво ли не, само и само да те отърве от парите ти в брой (кредитни карти тия с камилите не вземат). Спонсорираме така наречените „бийч бойс” заради снимка с камила и два кокосови ореха, които почти ни докарват до свада заради лош пазарлък. Хубаво е в такива случаи някой местен (визирайки Паулин), да те светне в особеностите на кенийските улични услуги, които са далеч от това което очакваш в някои по-цивилизовани части на света.
После се озоваваме в градски парк тип открита зоологическа градина, където храним жирафи опънали шии на фона на сметище от автомобилни гуми. Входната такса включва и представление по хранене и на хипопотами, и на крокодили (два животински представителя, които така и не видяхме в дивата природа), а тя е естествено няколко десетки пъти по-висока от тази за местните граждани. Да си Resident, т.е гражданин, т.е кениец е титла даваща достъп до всички подобни места на нормални (за местния стандарт) цени. После идва категорията – гражданин на Източна Африка (включваща шанса да си роден в някоя от съседните държави), с малко по-завишени тарифи, и тук отваряйки скоба с удоволствие бих поспорил, защо аджеба и аз не попадам в една от тези категории, тъй като някоя от пра-пра (на десета степен) бабите ми е поела точно оттук към ширините на родния край, а и на цвят леко го докарвам. Е да ама не. Без право на обжалване съм причислен към групата на Не-гаржданите (Non-resident), където цените са по-близки до туристическите услуги в Монте Карло например, което си е съвсем НЕ-гражданско.
Вечерта атакуваме кръчме за среща с приятел на Паулин. Оказва се веселяк. Пием кенийска бира (аз по-малко, че уж съм безалкохолик като последица от здравните ми проблеми) и хапваме крайници от кокошка, като част от специалитета Угали (местен „деликатес” сътворен от царевично брашно сготвено с вода). Телевизорът (за по-сигурно поместен в клетка против кражба) ни информира за сконфузеното положение на кенийския президент, съден в Хага за „скромни” престъпления срещу човечеството, няколко заловени бракониера изпробвали „случайно” огнестрелни оръжия срещу дивеч, оказал се слонски, както и за „лекото” увеличение на местното ДДС, поохладило народната обич към управниците им.
ФОРТ ХЕСУС И СТАРИЯ ГРАД
След дълга самолетна нощ и първи ден в Кения спим като заклани. Утрото ни посреща с турско кафе (подготвени сме от Истанбул) и изгледи за нов влажен ден. Товарим багажа и се отправяме обратно в центъра на Момбаса, разположен на остров, свързан със сушата с два моста и ферибот. Половин хилядолетие преди нас по тия места пристигнал и Вашку да Гама (не от село Рупча). Не го посрещнали много топло, а за отплата двайсетина години по-късно португалците превзели града (за първи път) и сложили началото на гореспоменатата въртележка на окупатори и окупирани за следващите няколко столетия. А Момбаса била апетитно пристанище с разгорещена търговия още преди европейското нашествие, заради златото, подправките и слоновата кост изнасяни към Арабския полуостров и Азия. Сред завоевателите на града за малко били и местни канибали, поизбили (кулинарно) тогавашното мюсюлманско население, а през третото си завземане на града, португалците издигнали и масивните стени на крепостта Форт Хесус (Fort Jesus), което им осигурило стотина години спокойна власт. Стените както и голяма част от крепостта съществуват и днес, а решението ни да я навестим бе отново възможност за комуникация в стил „my brother”, този път в предлагани услуги тип разводач, отказвайки на поне шестима потенциални такива. Оръдията на крепостта днес са насочени към десетките новопостроени хотели около Английската марина на отсрещния бряг и не могат да сплашат дори и чайките наоколо.
Бял човек в кола на местен жител привлича вниманието и на някои от уличните кибици пременени в полицейска униформа и създава потенциал за глава от книгата „Хроники на корупцията”. В случая представителя на властта действа предпазливо и си иска дължимото по доста по-заобиколен от нашенските куки начин, но Паулин е твърдо решена да не спонсорира несправедливостта с доводите че: „А”. Не е платен разводач. „Б.” Познаваме се от пътуването и до Европа (което естествено не е вярно).” и „В”. Няма грам желание да им даде и стотинка (и успява). От нас не искат нищо, но няма как и да разберем. Разговорът се води на суахили – главния неофициален език в Кения, както и в доста от съседките и, от който позапомних само благозвучните - Джамбо (здравей), Сава (ОК), Асанте (благодаря) и естествено Хакуна матата (няма грижи). За щастие на такива като мен и Илиян, английския минава за официален. На него вървят и медиите, и образованието та дори и по–градско-интилигентните разговори.
След успеха срещу полицейската корупция, правим няколко трудни маневри из стария град с колониални полу-запазени сгради и тесни сокаци, планирани без подозрението, че след няколко века тук ще се разминават коли и автобуси. Правим и нова кулинарна дегустация на местни деликатеси разнообразявайки цветнокожия пейзаж на непретенциозен ресторант с бледоликото си присъствие.
Отделили сме цели 3 дни на бреговете, топлите води на Индийския океан и мързеливите комари (които след летището за щастие ни оставиха на мира). Правим връзка и със следващата ни домакиня от Coucheserfing – Табата или за по-кратко Таби. Офертата да гостуваме в района на популярния Диани Бийч (където са и Габи и Крис), спечели пред първоначалните планове да се отправим на север към района на Килифи и ни разкрива нов нюанс от кенийската реалност.
ДИЯНИ БИЙЧ И „ГОСТОПРИЕМСТВОТО” НА ТАБИ
Таби пристига в ресторанта (била случайно в града) с фланелка с лъскав надпис „Never share” (демек „Не споделяй никога”), предопределяйки донякъде накъде ще вървят отношенията ни. Идва пеша и предлага да вземем такси, чиято цена не е вдъхновяваща. Обсъждайки тази и други транспортни възможности, като хващане на матату (гореспоменатата маршрутка с предимство от 30-пъти по-ниска цена) предлагащо своеобразен триатлон включващ смяна на две такива и един ферибот, плюс много упражнения по товаро-разтоварване, Паулин преценява ситуацията и предлага транспортните си услуги. Приемаме с охота и го оценяваме заслужено, след гледките от наблъскани орди триатлонци чакащи за ферибота.
опашката за ферибота
Дияни Бийч е нещо като Слънчев бряг от преди зората на демокрацията у нас - наниз от почивни комплекси с предимно чуждоезични посетители и всичките му басейни, ресторанти, шезлонги под палмите, с прилично количество въздух помежду им. Нито го търсихме този лукс, нито го и получихме. Разтоварваме се директно в кенийската реалност намираща се на хвърлей от туристическата – прашни улци, полузавършени временни и по-невременни постройки с функции за живеене, търговия, отглеждане на животни, тип кланица, работилница, хотел (тези от филмите на ужасите ряпа да ядат), където общо взето преживява 90% от населението. Таби ни въвежда в покоите на дома си - едноетажна постройка с 4 стаи, кухня, две бани и дворЧЕ. Ако къщата не е всред гореописания квартал човек би си помислил че е попаднал в имение. В две от стаите пребива тя и семейството и, а другите две са общи спални с по няколко двуетажни легла. Баните функционират и като тоалетни от типа дупка на пода, дворчето върши работа и за сушилня и за обор, а басейн липсва за ужас на един от другите гости Джак – южноафрикански индиец, живеещ в Ню Йорк, леко позаблуден от рекламите на Таби за налични удобства. Успокояваме се, че не сме единствените прецакани. Джак е единственият момък всред дузината други гости на Таби, половината от тях доброволки по една от програмите за подпомагане на децата в развиващите се страни, а другата половина пътуващи като нас. Разнообразието от националности не липсва – шотландка, мексиканка, корейка, ирландка, няколко австралийки, че и чиста американка от наше село – калифорнийското Ориндж Каунти. Картинката бързо взе да се изяснява. Таби се опитваше да се включи в играта на хотелиерството, като върти нещо като Хостел, в което няма нищо лошо, ако не предлагаше услугите си в Couchsurfing, чиято идея е малко по-различна. Не че не можем да си позволим 15-те долара на човек на вечер (включващи и храна), за което разбрахме официално чак като си тръгвахме, но някак се губи естествения контакт и емоция, след като са намесени търговски отношения.
Без много време да установим къде точно сме попаднали, хвърляме раниците и тръгваме да проучим квартала издирвайки Габи и Крис, които се наслаждават на сватбеното си пътешествие в хотелчето „Водни любители” (в по-добрия квартал). След малко пешеходство сред сергии, крави, кози, чували с картофи, домати, въглища и всичкия останал битов хаос около главния път, хващаме първото срещнато Тук-Тук (въпросната моторизирана триколка) и половин час по-късно изненадваме младото семейство. Споделяме с тях и залеза и последвалото пълнолуние върху меката мебел пред басейна. След няколко питиета и споделени първи кенийски впечатления, оставяме влюбените да се наслаждават на почивката си, а за нас остава задачата да разбием мита, че не било хубаво да се движиш по тъмно в Кения (камо ли пеша). Молитвите към всевишния ги чува шофьорът на матату (което ни застига), а пешеходството е необходимо за последния половин километър.С моя навигаторски нюх нацелваме и къщата на Таби от сефте.
За наш късмет доброволният труд на съквартирантките ни им бе отредил почивен ден, който изкарваме заедно и лежерно в най-популярния бар на плажа – „Четиридесетте Крадеца/Разбойника” (от историята за Али Баба). Бройката на обирджиите бе почти точна, ако към сервитьорите и барманите причислим и десетките капитани, водачи на камили, коне, собственици на сергийки и поизрисувани масаи с мобилни телефони и визитни картички, които чакат само да стъпиш на пясъка... „my brother”… и тъй нататък. Един такъв ни следва половин час докато си се плацикаме в откритите от значителния всекидневен отлив плитчини, показвайки ни морски таралежи, звезди, водорасли само и само да се навием да ни изпише имената върху някакви плочки. И друг път съм попадал на досадни търговци, но тези обраха всички Оскари. Това обаче не пречи да се насладим на единствения си плажен и спокоен ден без гонене на предварителни планове, а за компенсация ( по-късно в къщата на Таби) само десет минути бяха достатъчни за:
- Счупване на телефонът ми – в момент на нужда.
- Една студена вода от съобщението на домакинята ни, че не сме можели да спим в тях тази вечер, а в съседката и, защото чакала други гости на другия ден. Значи - да събираме багажи (десет минути преди излизане пак към бара), да се местим при някого, когото съвсем не познаваме, да го будим посред нощите (прибрахме се към 2), и то защото ще идва някой на другия ден, след като ние си тръгнем! Опитваме се да изясним на Таби тези парчета от пъзела на логиката, и тя май успява да ги подреди. Оставаме, но....за награда ни заключва... не само мен и Илиян, ами и всички приготвени да атакуват бара. Уж неволно (външната врата веднъж заключена отвън може да се отключи само от там). Логиката в Кения не бе на почит.
По-късно леките неволи продължават, след като се потим в едно матату половин час , защото шофьорът (или по-скоро задължителният му помощник) решава, че могат да влязат поне още 3-ма, макар че вече сме запълнили капацитета на брой глави на седалка. Пред бара ни чакат Джими и Саймън – героите от следващата глава, от които трябва да получим кола под наем за продължението на пътуването ни. Историята с тях е прекалено дълга, но да речем че първата ни среща и разговор не тръгнаха никак добре. Добавям и факта, че не можех да се включа нито в коктейлстването, нито в опитите на половината бар да следва с танцови движения музикалните идеи и сигнали на наличния Ди Джей, който експериментираше по цялата скала на музикално-танцовата енциклопедия от последните трийсетина години. Но компанията бе весела, времето прекрасно, а удоволствието всичко това да ти се случи на два метра от водите на Индийския океан е неописуемо.
Южна Африка, Шотландия 2хКалифорния
бар Четиридесетте Разбойника
Сутрешния отлив
Няма коментари:
Публикуване на коментар